Виж първа част на
https://3nai.blog.bg/regionalni/2023/12/30/kogato-biah-sofiianec-ili-spomeni-ot-sofiia-na-edin-plovdivc.1893297
Иван Битраков е роден в град Охрид, тогава в Османската империя, в големия охридски род Битракови. Брат е на българския възрожденски деец Александър Битраков. Работил като български начален учител в Солун и се присъединява към ВМОРО.
През 1905 година е осъден от османската власт на смърт. Лежи в Битолския затвор заедно с гъркоманския капитан Коте Христов. Вместо да бъде изпълнена присъдата, през 1906 година е заточен във Фезан, град Мурзук. След Младотурската революция от юли 1908 година е амнистиран и освободен. Затворниците в пустинята Сахара са ги държали в някакви пространства оградени с висока ограда. Покрив не е имало, но е имало строги пазачи,които пазели затворниците. През деня жегата е била непоносима, а нощите са били мразовити и затова е имало запален огън, за да се топлят затворниците. Имало е хапещи скорпиони, чийто охапване е било смъртоносно. Често се е случвало затворник да бъде ухапан от скорпион. Единствения лек е бил ухапаното място да се изгори с нажежено до червено желязо, каквото е имало постоянно в огъня.
След това се занимава с търговия в България. В дома на леля Сийка имаше предмети донесени от Сахара,за спомен от заточението. Имаше една птица, превърнала се на камък. Личаха и главичката, телцето с крилата и всичко това станало на камък. Как ли е станало това? Имаше и един клон от дърво, също превърнал се на камък.
При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
През 1943 година посещава Охрид, тогава в границите на Царство България. Умира 1955 година в София на ул.Преображенско въстание 4.
България беше оценила неговия принос за родината и той получаваше „народна“ пенсия до смъртта си.
Не само това, свако Ваньо беше съдържател и собственик на гостилница с името „Сахара”. Намираще се в София на площад „Възраждане”.Там той събираше своите приятели „поборници” да си припомнят бурния революционен живот.
Гостлницата „Сахара” работи до към 1957г.,и след смъртта на Битраков В гостилницата на стената имаше големи фотоси с размери 80/100см.На два от тях имаше снимка до кръста на жена от Фезан, на която се виждаше едната и гола гърда, а другата беше увита в шал. На другата снимка с размери 100/70см.се виждаше Иван Битраков със строг поглед,в цял ръст с дълга,черна брада,увит в бели одежди, както и главата, подпирял лявата си ръка на колона- постамент. Обут в сандали на бос крак. Снимката е правена за спомен от заточението му от 1906 до 1908г.във Фезан във фотографското ателие на Владиков в София.
Тези снимки стояха окачени на стената в дневната. В дневната имаше една много интересна маса. Била направена специално за картоиграчи. Беше разтегателна. Беше масивна от червен полиран махагон със струговани крака. Когато се разгънеше, ставаше квадратна, окантена с махагонови ивици, а по средата имаше тъмнозелено сукно.
Скъп спомен за мен от Свако Ваньо остана неговата табла за игра. Пазя я. Произведение на изкуството. Направена е от махагоново дърво. Инкрустирана е със слонова кост. Пуловете и зарчетата също са от слонова кост. Скъп спомен за мен е и неговият бастун, който е много елегантен. Изработен от здраво дърво с дръжка от сребро. Бастунът е много елегантен и красив, бил е по скоро за салтанат, отколкото да се подпира човек. А и модата тогава е била такава, мъжете са ходели с бастун.
Свако Ваньо се поболя, залегна се няколко години, не можеше да стане от леглото.Леля Сийка се грижеше неотлъчно от него, докато той напусна този свят.
Бях някъде около 4-5 годишен, когато усетих някава суетня около мен. Не разбирах какво става и какво ще става. Леля Анета един ден ме повика и ми показа какво ми е ушила. Бяха нови панталонки от някакъв много мек плат. Но много ме впечатли блузката. Беше в много нежен светлосин цвят на бледи цветчета. Отпред имаше голямо накъдрено жабо. Преоблякох се и веднага отидох да се видя на голямото огледало. Приличах на някакъв малък принц от приказките.
На другия ден ме събудиха рано,трябваше да се приготвя и да облека новите дрешки. Не можех да разбера какво ще става.
С моите лели, леля Сийка, леля Анета и баба ми Мария отидохме в църквата ”Св.Троица”, влязохме и пак нищо не разбирах. Доста по-късно разбрах, че тогава се е състояло моето Църковно кръщение.Тогава времената бяха такива, кръщаването в църква беше забранено и опасно,можеше да стане само тайно, както и стана.
Арх.Олег Каразапрянов
oleg5@abv.bg
25.01.2023г.
