Мястото е калифорнийският град Калгари, а нейното име е Кристин Бодро.

Тя прекарва всяка минута в гледане на ислямски видеа, скрита в тъмното мазе на дома си – стая с голи стени, в която живеел най-големият ѝ син Дамиан. Тя гледа видеа на млади мъже, позиращи с оръжие като наивни тийнейджъри. Тя гледа престрелки. Екзекуции. Но Кристин не обръща внимание на сцените на насилие, а се вглежда в лицата на мъжете от кадрите, опитвайки се да разпознае очите на сина си.

 Каролина Дам и Лукас

 Каролина Дам е от Копенхаген.

Нейният син Лукас е бил в Сирия в продължение на седем месеца. Три дни по-рано до нея достига слух, че е бил смъртоносно ранен в покрайнините на град Алепо. Седейки сама в дома си, тя не спира да изпраща съобщения по Вайбър на сина си - „Лукас. Обичам те толкова много, детето ми. Липсваш ми и искам дате прегърна, да те помириша. Да поддържа меките ти ръце в моите и да ти се усмихна.“ Но отсреща няма отговор. След месец, някой ѝ връща съобщение. Но това не е Лукас - „Какво им е на ръцете ми, хехе“.

Каролина няма идея кой може да има достъп до телефона на сина ѝ или до неговия акаунт във Вайбър, но отчаяно търси отговор на случващото се. Опитвайки се да запази спокойствие, тя отвръща на написаното - „Прекрасни са, но не и като тези на Лукас.“ Непознатият продължава разговора: - „Можеш ли да понесеш някои новини?“ - „Да, скъпи.“ - „Синът ти е на малки парченца.“

Торил и Том Александър

В Норвегия, жена с малко име Торил (от съображения за сигурност не иска да разкрива фамилията си) научава за смъртта на сина си Том Александър от човека, който го изпратил да се бие в Сирия.


 

Торил искала доказателство, затова дъщерите ѝ Сабин и Сара (имената им са променени) се срещнали с въпросния информатор на гара в Осло. Той небрежно прехвърлил няколко снимки на своя iPad, докато не намерил снимката, която им доказала всичко – снимка на Том Александър, прострелян в главата, с едното око, изскочило от очната ябълка.

Когато Торил научила новината, просто легнала на дивана и останала така в продължение на седмица. Когато събрала сили да стане и да си вземе душ, тя свалила всичките си дрехи и застанала неподвижна пред огледалото. Изглеждала точно така, както и се чувствала - „Разбита, на парчета“.

Салиха Бен Али и Сабри

В Брюксел, Салиха Бен Али, родена в Европа жена, дъщеря на марокански и тунизийски имигранти, била на конференция за хуманитарна помощ, когато усетила засилваща се болка в корема. Не била усещала подобна болка от години - „Беше сякаш в мен има бебе, което иска да излезе“. Салиха се прибрала по-рано у дома и през цялата нощ не спряла да плаче.

 Три дни по-късно, нейният съпруг получил телефонно обаждане от сирийски номер. Непознат мъж съобщил, че 19-годишният им син Сабри починал. Денят на смъртта бил същият, в който Салиха усетила силните спазми в корема. Интуиция на майка, губеща детето си.

 

Тези жени са само мъничка част от хилядите майки, изгубили синовете си, заради бягството им в редиците на Ислямска държава. До началото на гражданската война в Сирия преди 4 години около 20 000 чужденци се отправят към Сирия и Ирак, за да се бият от страната на различни радикални групировки. 3000 от тези млади мъже са родени в западни страни. И докато някои от тях заминават с благословията на семействата си, повечето бягат тайно. След като са напуснали домовете си, родителите им остават да чакат без надежда, потънали в тъга и неразбиране. Тъга по изгубеното си дете, вина, че някъде са сбъркали и не са успели да предотвратят всичко това, съмнения и угризения, че не са разпознали по-рано признаците на промяна в душата, съзнанието и поведението на синовете си. През последните години, хиляди майки от различни части на света се свързват една с друга, търсейки подкрепа, разбиране и отговори на въпроси, които вероятно никога няма да получат. Онова, което искат повече от всичко, е да намерят смисъл в безсмислената смърт на децата си.

Една от всички истории - тази на Кристин Бодро

На 46-години Кристин все още изглежда по момичешки хубава със своя изящен нос и бляскави кафяви очи. Нейният първи съпруг напуска семейството, когато синът ѝ Дамиан е на 10 годинки. Тогава момчето се затворило в себе си и единствен отдушник намирало в компютъра. На 17-годишна възраст той направил опит за самоубийство, поглъщайки антифриз. Малко след като бил изписан от болницата, той споделил с майка си, че е започнала да чете Корана. Независимо, че Бодро отгледала сина си като християнин, тя приела религиозното му увлечение с разбиране.

Дамиан започнал да се променя, намерил си работа, станал по-социален - „Коранът го свали на земята, направи го по-добър човек.“ Но през 2011 година Бодро забелязала промяна в сина си. Когато бил с новите си приятели не вдигал телефона си. Или ако вдигал, винаги излизал вън от помещението, в което са всички. Не сядал да се храни със семейството си, ако на масата имало вино. Казвал на майка си, че мъжете трябва да се грижат за жените и че според него един мъж може да има повече от една жена. Говорел за справедливи убийства. През лятото на 2012 година се преместил в отделен апартамент с част от новите си приятели мюсюлмани. Започнал редовно да посещава фитнес залата и да прави походи с приятели в покрайнините на града. По същото това време конфликтът в Сирия бил в разгара си и всичко, което Бодро виждала е, че синът ѝ се отчуждавал от семейството. През ноември Дамиан напуснал Канада, казвайки на майка си, че се мести в Египет, за да учи арабски и да стане имам. Оттогава Бодро започнала да губи връзка със сина си. На 23 януари 2013 година Бодро току-що се била прибирала от работа, когато двама мъже почукали на вратата ѝ. Казали ѝ, че са агенти на канадските служби по сигурност. Съобщили ѝ, че Дамиан не се намира в Египет, а е заминал за Сирия с своите съквартиранти, за да се присъединят към местната водеща организация Ал-Кайда и по-конкретно към един от нейните клонове - Джабхат ал-Нусра. През следващите дни Бодро не спирала да се рови в сайтове с джихадитско съдържание, търсейки сина си. Повечето млади хора, които бягат от родните си места, за да станат част от радикални групировки в Сирия, се обявявали се срещу неверниците – в това и срещу дори семействата, които пречат на вярващите по пътя към джихад. В началото на февруари Дамиан се обаждал на майка си три пъти, докато бил на пост - „Можеше да чуеш всичките звуци около него. Чуваха се крещящи на арабски хора.“ Веднъж Дамиан ѝ казал, че при него самолетите летят ниско, което означавало, че се канят да пускат бомби. И забягнал, докато майка му още била на телефона. Единственото нещо, което тя така и не разбрала, било какво синът ѝ въобще парви в Сирия. До пролетта на 2013 година телефонните им разговори ставали все по-тягостни - „Опитвах се да го убедя да се прибере вкъщи, молех, умолявах, но след като нищо не го склоняваше, се опитвах да водим нормален разговор. След това отново не издържах и започвах да му се моля отново.“ Веднъж го попитала как би се почувствал, ако малкият му брат Люк, който бил на 9 години по това време, също избяга в Сирия. На това Дамиан отговорил, че би се гордял.