Какви са причините за тежката ситуация в Близкия Изток и възможните изходи от тази трагична реалност. Има ли надежда, че вълната на жестокости и гонения ще спре. Във фокуса на дискусията, организирана отПравославие.бг преди близо година, бе и въпросът за диалога между исляма и християнството, за традиционното мирно съжителство на християни и мюсюлмани в този регион на света, както и за идеологията на ислямизма. Вижте гледните точки на Линда Ауанис (бежанка от Ирак, председателка на Съвета на жените бежанки), проф. Владимир Чуков (арабист, автор на редица изследвания в областта на арабистиката), доц. Симеон Евстатиев (арабист ислямовед, преподавател по история на арабския свят и исляма в СУ “Св. Климент Охридски”) и проф. Йордан Пеев (арабист, преподавател в Катедрата по арабистика и семитология в Софийския университет).

Напуснах страната не по религиозни причини. По времето на Саддам Хюсеин християните бяха защитени религиозно, но нямаха политически права. Повечето християни в Ирак са асирийци, но ние нямахме право да изучаваме нашия език. Единствено Църквата ни даваше тази възможност и през летните ваканции ние ходехме на църква, за да учим арамейски език. За съжаление след падането на режима на Саддам Хюсеин нещата станаха по-зле, макар че искахме демокрация. Навремето се страхувахме от партия БААС, която управляваше страната. След 2003 г. в Ирак навлязоха различни религиозни групировки, които използват исляма, за да стигнат до властта и за лични нужди. От 2003 г. насетне в Ирак започна геноцид срещу християните. Много от църквите бяха разрушени. Започнаха убийства по лична карта и по име. Например, ако групировката, която прави проверка, е шиитска, тя убива всеки човек с името Омар, защото това име е сунитско. Ако групировката е от сунити, а човекът се казва Али или Хайдар, също бива ликвидиран. Ако обаче в личната му карта е вписано името Линда, Джордж или Ашур, няма значение каква е групировката, той просто бива ликвидиран. След 2007 г. започнаха масовите убийства. Най-напред се започна с отвличането на свещеници. Сега това се случва и в Сирия, в Ирак то започна по-рано. При това в големи мащаби. А християните в Близкия изток винаги са били заедно – и в хубавото, и в лошото. Когато поискаха откуп за свещениците, християните събраха пари и платиха откупа, но за съжаление въпреки това те ги убиха по най-жесток начин и хвърлиха телата им в кофи за боклук. Трябва да се има предвид, че християните в Близкия изток не са сред богатите социални прослойки, напротив, те са сред най-бедните.

След свещениците започнаха с децата. Но християните в Ирак са много силни във вярата и нищо не може да ги накара да си сменят религията. След това започнаха опити за изгонване на християните от Ирак. По три начина – или трябваше да си сменят религията и да станат мюсюлмани, или да плащат данък, който през 2003-2004 г. беше по 200 долара на човек месечно, или да оставят всичко и да напуснат домовете си. Аз имам роднини, които напуснаха дома си само за да не сменят религията си.

След време в Ирак настъпи известна тишина. Групировките се преместиха в Сирия. В момента в Сирия става същото, каквото преди това ставаше в Ирак. В последно време започнаха и продажбите на жени. Не само на християнки, а и на жени от другите малцинства. В Ирак има много религии. На първо място е ислямът, на второ са християните, но освен това има и много други религии. Дори в момента насилието е насочено не само срещу християните. Сунитите са срещу шиитите и обратно. Миналата седмица гледах един клип от Египет с една мюсюлманка, която казва: “Християните вече не са заплаха за исляма, шиитите са най-голямата заплаха”. А какво да очакваме ние християните, които сме малцинство? Докато аз живеех в Ирак, християните бяха около 18% от населението. Сега не знам дали са останали и 2%. Вече двадесет години не живея там, но имам роднини, които са все още в Ирак. Християните в нашата страна много си помагат едни на други. Домовете на моите братовчеди в момента са отворени за изгонени християни от Мосул и Ниневия. Мой братовчед в Багдад взе някакво училище, за да настанява там изгонени християни. Иначе християните не получават реална помощ отникъде. По принцип властта е тази, която трябва да осигури помощ и подкрепа за малцинствата, но в Ирак властта не прави нищо, защото самите управляващи се страхуват от групировките. Защото ако властта помага на малцинствата, ще започнат нападения и срещу нея самата.

Християните в Ирак са много смирени. Както е казано: “Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Понякога, когато сме сами, се събираме и си казваме: “Докога?!”, но нали винаги вярата е на първо място, ще трябва да изтърпим това, което се случва. Аз говоря много за Ирак, защото съм оттам. В момента в Ирак има ислямисти от 87 страни. Тези нападения, за които говоря, те не са от иракчани мюсюлмани, повечето са от чужди хора, влезли в нашата страна. Аз съм живяла там 32 години, никога не е имало проблеми между мюсюлмани и християни. Никога. Даже по времето на Саддам Хюсеин се даваха луди пари за строеж на манастири и църкви. Те имаха вяра. Всички мюсюлмани имаха в домовете си икона на св. Богородица. Мюсюлмански семейства, които не можеха да имат деца, отиваха в манастир и се молеха да имат деца. Но не знам какво стана след падането на режима на Саддам. Дойдоха много чужди хора, много. В моя квартал всяка седмица идваха различни групи и пребиваха нашите хора. Нашите мъже казаха: “Трябва да се защитаваме”, защото дойдоха някакви нова хора и започнаха да пребиват християните. Веднъж дойдоха 17 души, сред които нямаше нито един иракчанин. Бяха от Алжир, от Афганистан, от Йемен… Католическата църква, която взривиха, трябваше да бъде охранявана от държавата. Как са влезли с четири чувала оръжие и гранати? Влезли са по време на литургия, когато в църквата имало над сто души. Много е тежко, много. Масово отвличане на деца. Аз се запознах тука, в България, с една бежанка мюсюлманка, която разказа как отвлекли седем момчета от седем различни семейства. Само едно от тези семейства било християнско. Майките отишли да се молят да им върнат децата, а те извикали само християнското момче и го обезглавили пред всички жени. Тогава жените мюсюлманки казали: “Не си искаме децата”, защото се страхували, че и тях ще убият. Аз се запознах с тази жена в България, в Бусманци. Тя не можеше да говори, отказваше да говори. Когато разбра, че съм християнка, сподели с мен какво се е случило. Тя беше в голям стрес, с нея работеха много психолози. Всичко това бе станало пред очите й. За съжаление всяко чудо е за три дни. В медиите се говори, че има насилие върху малцинствата в Ирак и дотам, никой не ги защитава.

В България липсва информация сред обикновените хора, те не знаят, че в тези страни има и християни. Когато кажа, че съм християнка, често ме питат: “В България ли стана християнка?”. Не, още в Ирак. Това, което днес е Ирак, навремето е било Месопотамия. Там са се родили и са живели първите хора, които са повярвали в единия Бог. В Ирак повечето християни са католици, по-малка част са православни. Обратно, в Сирия, Йордания и Ливан повечето са православни. В Египет са копти и православни. Но наистина, нямаше проблеми между религиите в нашите страни. Винаги сме живели заедно. И в хубавото, и в лошото бяхме заедно. Както ви казах, имам братовчед в Багдад. Навремето в моя квартал всички бяхме християни, а сега са останали едва десет семейства. Та това е голям град, там има около пет църкви и само десет християнски семейства. И аз питам братовчед ми: “Не те ли е страх?”. А той казва: “Аз помагам на мюсюлманите, те помагат на мен, те ме обичат, не са ме оставили”. И казва още: “Разчитам единствено на вярата и на Бог, дано Той ми дава сили да остана”. Не може всички да напуснат страната, не може, там ни е мястото. И всички свещеници казват на хората да останат там, но само Господ знае какво преживяват.

Допреди две години в София имаше около 20 християнски семейства от Ирак. В момента са останали само две. Дойдоха и бежанци от Сирия, дойдоха доста младежи и няколко семейства. След като получиха статут на бежанци обаче, се оказа, че за тях няма реализация тук, няма никаква програма за интеграция. След като бежанците получат статут, те трябва да се оправят сами. От страна на държавата и институциите няма изградена никаква система за оказване на помощ на бежанците. Няма работа, няма курсове по български език. Повечето от християните, които дойдоха в България, имат роднини в други западни държави и вече напуснаха страната. В момента, както ви казах, в София има само две християнски бежански семейства от Ирак – моето семейство и още едно семейство. Във Варна също има едно семейство. Интересно е, че християните бежанци в България най-често си намират работа сред арабските общности. Мюсюлманите предпочитат да наемат християни на работа, те наемат с предимство християни и ги предпочитат пред мюсюлманите, защото им имат пълна вяра, знаят, че са религиозни, честни са и не крадат. Това беше така и по времето на Саддам Хюсеин. Готвачите на Саддам, жената, която му гледаше децата, бяха християни. За съжаление за бежанците в България няма никакви условия. Трудно е и затова няма и толкова бежанци. Аз самата също имах проблеми, когато пристигнах. Спомням си как първата година постих за Рождество Христово и влязох в православна църква, за да се причастя. Свещеникът ме попита какво ми е името и аз не можах да му отговоря, тъй като не знаех български. После той отказа да ми даде причастие. Беше ми много обидно. След време отидох в католическата църква “Св. Йосиф” и видях, че католиците са доста добре информирани. Така че в началото проблем беше езиковата бариера и незнанието на много православни свещеници, че и в нашите страни има християни. Но за съжаление бежанците християни в България са много малко.

Християнските малцинства бяха като демократична брошка на ревера на бившите диктатори – било то Хосни Мубарак, било Саддам Хюсеин. Винаги в правителството имаше по един министър християнин. За предпочитане беше да е външен министър – Бутрос Гали, Тарик Азис. Защо? Защото искаха да покажат пред западния свят, че се грижат за своите християни. В същото време обаче трябва да кажем, че в съответните армии християните стигаха само до полковник. Нагоре не беше възможно.

“Ислямска държава” стана изключително богата, много богата. Дали печелят 1 млн. долара на ден или 2 млн. долара? Те завзеха петролните кладенци – част от сирийските петролни кладенци, част от иракските петролни кладенци. Ето, Ердоган казва: “Ние не купуваме този нефт”. Да, но неговият министър на енергетиката каза: “Ние откъде да знаем дали нефтът е кюрдски, или е откраднат от “Ислямска държава”. Иди се оправяй. Цистерните минават през Турция и е съвсем логично да си купите нефт на по-ниски цени. Вместо 100 долара, да кажем, те ви го предлагат за 15 долара – така беше в началото, сега вече са стигнали до 80 долара. Така че ето ви евтино гориво. Това е наистина ужасен проблем. Още нещо, което наистина шокира. Да вземем превземането на последния бастион на сирийските власти в областта Рака. Командващият операцията там бил таджик. Плановете и командите били давани на три езика – арабски, руски и английски. Тези хора просто не говорят арабски. Те дори не са араби. Така че наистина става нещо безпрецедентно. Това, което навремето видяхме в Афганистан, това, което беше в Ирак, сега се случва в Сирия – тотална сомализация.

Признавам, че ме впечатли живият разказ на г-жа Линда Ауанис. Действително става дума за един принудителен изход, за един екзодус. Този изход символизира един процес на хилядолетно, на постепенно изместване и изтласкване на християните от Близкия изток.

Бих попитал задаваме ли си въпроса защо след 1400 години ислямска власт по тези територии, сега изведнъж този тип съжителство, за което разказа г-жа Ауанис, се оказва така фрапантно, така неочаквано – дори за специалистите – унищожено. Да, с инвазията в Ирак и отстраняването на тези режими Западът и Америка носят вина за създаването на тази среда, но според мен причините са много повече свързани със самия Близък изток.

Другият ми въпрос е доколко всичко това има някаква ислямска легитимност. Не трябва да си затваряме очите затова, че “Ислямска държава” много бързо се разпростира и намира подкрепа по места. Това не е свързано само с някакви икономически причини, с някакви фактори като това, че им се осигурява канализация и т. н. Доколко всичко това има доктринална легитимност?

В Близкия изток след арабските завоевания постепенно ислямската религия става религия на мнозинството. Естествено това мнозинство гледа с подозрение на връзките на останалото християнско малцинство с Европа. Това особено ясно се проявява по време на кръстоносните походи. Мюсюлманите свързват кръстоносните походи с християнството и започват да обвиняват самите местни християни в сътрудничество с чужденците. Това недоверие нараства в хода на западната колониална експанзия в арабския свят. В известен смисъл това, което се случва, е продължение на тази експанзия. Не трябва да забравяме, че Близкият изток е място на скачването на три континента. И съвсем естествено е към него да се насочват амбициите на големите световни сили. Можем да кажем обаче, че в хода на национално-освободителната борба се наблюдава известно сближение, не трябва да забравяме, че по време на египетската революция мюсюлмани и християни вървят заедно срещу англичаните, срещу английската окупация. Тогава се казва, че Бог е за всекиго лично дело, но отечеството е на всички.

Трябва да отбележим и нещо друго. В навечерието на османското завоевание на Близкия изток процентът на християните е около 4-5% от населението. В края на османското господство в Близкия изток обаче ние забелязваме едно значително нарастване на християнското население.

Бъдещето е много неясно и може да бъде характеризирано като продължителна гражданска война с ясна намеса на чужди сили в една или друга степен. Много трудно може с въздушни удари да бъде разгромена тази държава, там трябва да стъпи войник. А чий ще бъде този войник? Възникват въпроси, на които не сме в състояние да дадем отговор.

По въпроса за диалога – съществува диалог между религиозните представители на християнството и на исляма и той е все по-активен. Но тези хора, които в момента излязоха на политическата сцена, те са извън този диалог, те са толкова мюсюлмани, колкото ИРА в Ирландия беше християнска. Това са хора, които използват религиозното прикритие за злодейства. Това са хора извън религията. Със своите действия те се поставят извън нормите, извън предписанията на религията, в принадлежността си към която се кълнат.