Абортът е нещо много ужасяващо, защото те убива не някой друг, а собствената ти майка. Трагично е човек да бъде в опасност от собствената си майка! Първата опасност, през която  преминаваш, веднага щом се появиш на бял свят, идва от майка ти, от нея зависи дали ще те остави да живееш. Ако тя поиска, ще те изхвърли  в кошчето за отпадъци. И лекарят ще ти даде едно хубав документ, където ще пише, че е  станало прекъсване на бременността, както става прекъсването на електричеството или на водата. Е, няма вода! Натискаш копчето и... Тоест променихме  названието, за да не чувстваме притеснение, че един вид сме селяни да казваме това нещо е аборт! Наричат го прекъсване на бременността и хората дори стигат дотам да мислят, че ако лекарят им го каже, значи не е аборт. Казва: не направих аборт, а просто две-три помятания, защото лекарят така ми каза. Естествено  лекарят ще ти го каже, защото той прави  пре-натален контрол и казва, че има вероятност плодът  да има някакво тежко заболяване или деформация  и затова трябва да прекъснеш бременността. И жената отива и прави аборт. С помощта на  съвременните средства човек може да види какво става с плода. Деца, понеже сте млади и ще го срещнете утре, или тези, които вече сте женени, ще го срещнете веднага щом жената забременее, лекарите идват и казват, че  трябва да направиш пре-натален преглед, за да видим  какво става с  това дете. Църквата не е против пре-наталния преглед, нека правят каквото искат. Разбира се. Но тук има опасност, вземайки проба със спринцовка, непосредствено да стане помятане и затова човек носи отговорност, ако направи това нещо, или пък може се засегне плодът и да му  нанесат органично увреждане. Това е евентуален риск. Въпросът е, че този преглед рядко има или изобщо няма - и ако греша, нека някой ме  поправи - терапевтичен характер. Тоест, ако плодът има някакво заболяване, то не може да се излекува, а просто правят това по превантивни причини - за да не те оставят да се родиш, ако имаш синдром на Даун, таласемия(средиземноморска анемия - бел. прев.) и всичко друго, което се смята за тежко заболяване. Днес обаче ние се гордеем, че в Кипър „по чудо”, „на магия” не съществуват такива болести. Разбира се, ако човек има малко повече акъл, ще попита - добре, как изведнъж изчезнаха тези болести? Отговорът, е, че всички тези деца, за които е установено, че имат някакъв проблем, всички биват заличени с аборт. Така  се създават хиляди други проблеми  за жените, които правят аборт. Това  е категоричен грях, който  за Църквата е убийство. Не можем да го наречем по друг начин. Ще ми кажеш, че това са тежки думи. Тежки са, разбира се, но по-добре да казваме нещата такива, каквито са, за да  ги разбираме, да се събуждаме и да не правим такива грехове, отколкото да ги боядисваме в нещо друго. Когато човек сключи брак и започне да създава деца, за съжаление, това е един от първите въпроси, които ще изникнат пред него и  е добре той да бъде подготвен.

Ще ми кажете: какво да правим сега? Вижте, от момента,  в който влизаме в Брака и ставаме съпрузи, това означава, че поемаме отговорността за брака. Да си съпруг и родител не  е лесно, нито повърхностно нещо. От момента, в който раждаш един човек в този свят, носиш отговорност за него, за неговото отглеждане и  развитие, както и за целия брак. Защо, нима имаме болести само по рождение? Нима по-късно не се появяват други болести? И какво правим тогава с всички деца -  убиваме ги? Понеже на шест месеца, на една годинка или по-късно се е появил някакъв здравословен проблем? И след това, кой ни каза, че в можем да избягваме тези трудности, които се появяват в нашия живот? Трябва да се научим да носим нашата тежка отговорност. Бракът е кръст, жертва, което означава, че поемаш върху себе си бремето на твоята съпруга, съпруг,  какъвто и да е, на децата си, и си длъжен да направиш това. Затова бракът е начин за спасение на човека. Защо казваме, че човекът се спасява чрез брака? И защо казваме, че  в крайна сметка бракът е път, по който човекът се спасява и бракът има за цел нашият вечен брак с Бога? Как ще стане това без нашето собствено себепревъзмогване, без превъзмогването на нашия егоизъм, без влизането  в пространството на себежертвата за другия човек? Как може да имаш любов, ако ти не се жертваш за другия човек?  И много повече, ако не се жертваш за собственото си дете?

Ти казваш: нима трябва да родя дете, което ще бъде нещастно? Вижте, ние не сме нещастни, когато сме болни - един болен човек не е нещастен, а нещастните сме ние, които не разбираме целта на нашия живот. Защото всички сме болни - и напълно здрави да сме, пак сме болни, в какъв смисъл? - всяка минута, т.е. времето ускорява нашето тление. Всяка минута, която минава,  е смърт за нас, времето отнема част от нашия живот. Нашият живот прилича на сграда, от която на всеки кръгъл час се отнема по една тухла, докато накрая остане купчина тухли и останалите тухли се срутят върху нас. Времето отнема малко по малко  от нашия живот и ние постоянно изтляваме. Времето не е нищо друго, освен молекулите на смъртта. Следователно, всички сме болни, бидейки подвластни на тлението, ние сме тук, краят е там и, щем не щем, намираме се в един вагон,  който се движи към края. Затова трябва да се научим да оползотворяваме нашето време, а не да си мислим, че  оздравявайки или бидейки здрави, значи,  здравето е незаменимо! Ама, кое здраве? Никой не е здрав. Можеш ли да спреш времето и да останеш там, където си? След като не  можеш да го спреш, щеш-не щеш, в даден момент ще се окажеш на края. Затова нека бъдем благоразумни, каквито са били светците на Църквата, които не се подлъгали от явленията на този свят и знаели много добре да скъпят времето си. Скъпете времето, разбирайки коя е Божията воля, разбирайки коя е целта на нашето съществуване и в този конкретен час, когато трябва да посрещнем такъв проблем в брака, с бременността, ние поемаме нашия кръст и го оползотворяваме духовно, защото така се държим като благоразумни и мъдри хора,  които знаят защо живеят.

Темата за абортите се отнася към убийството. Моля се Бог да не допуска човек да стигне до такъв труден момент и голям грях. Но не е само това. Ние не убиваме само с това да отнемем живота на другия човек. Отците казват, че човек може да убие брата си и с дума,  поглед и движение. Можеш да кажеш една дума на другия човек, с която да го убиеш.  Това е често срещано  явление и затова трябва да внимаваме изключително много. За съжаление  всички грешим в начина, по който говорим. Кой може да каже, че не греши със своя език? „Който не греши с дума, той е съвършен човек” (Йак. 3:2). Но кой от нас е съвършен? Всички грешим.  Може да кажем една дума, която да убие другия, толкова много да го огорчи и  наскърби, че реално да го погуби. Това става понякога и с нашите шеги. Човек вижда много пъти шеги, които са по-лоши  от това да го прободеш с нож...

Трагично е да знаеш, че другият човек има в душата си проблеми, например има някакъв недостатък. Може да има телесен недостатък, да си мисли, че е много висок, много нисък или  плешив. И ние му казваме на шега: ела тука, плешивецо! Но за другия това е проблем и може да го накара цяла нощ да не спи, да се събужда сутрин и да гледа дали има косми върху възглавницата, а  ние да се подиграваме с това. За него това е мъчение, проблем,  всекидневен стрес, но ние го казваме ей-така, мислейки, че е шега.  Но тази шега е разпалена жар, която се изсипва върху главата на другия човек.

Внимавайте изключително много в брака. Пак се връщам към него, защото сте млади хора. Сещам се, че  старецът ни казваше, че всяка неуместна дума в  брака е хвърлен камък върху един прозорец. Не хвърляйте камъни върху прозореца. Ще дойде час, когато той ще се счупи и след това е много трудно да се поправи. Жена ти може да издържи твоето поведение един път, втори път, трети, пети, петстотни, но накрая няма да издържи, т.е. ти убиваш любовта, която тя има към теб, и тогава е  много трудно нещата да се поправят. Сякаш имаш едно растение, което трябва да поливаш, да се грижиш за него, да не го излагаш нито на студ, нито на слънце; нуждае се от внимание, да има подходяща атмосфера, да слагаш тор и нормално количество вода. Ако  прекалиш с поливането, ще изгние, ако не го поливаш, ще изсъхне.  Нужна е хармония и трябва да внимаваме  с другия човек.

Никога не наранявайте с дума другия човек и ако го направите, поискайте прошка. И ако е нужно да кажеш нещо, го кажи по най-добрия начин, така че да го поправиш, а не да пронижеш сърцето и душата му. Когато убиеш чувствата на другия човек и той умре вътрешно, тогава той се нуждае от много време, тишина, специални условия, за да съвземе, ако изобщо се съвземе. Той прилича на някой, който е станал на парчета и го вкарват в интензивното отделение, слагат му кислородна маска, включват разни апаратури и трябва да стои сам, не може да прави абсолютно нищо и чакаме да се върне в съзнание. Така става.

Това обаче се случва не е само в съпружеския живот, а много пъти и с нашите деца. Един родител натиска детето си  чети, чети, чети! Виждал съм такива деца, които бяха безупречни, вземаха всички награди, бяха добри ученици, явиха се на приемни изпити и влязоха в университета, но веднага щом влязоха, край! Убиха всичко в себе си. Не искаха да отидат в университета, нито да видят пред себе си преподавател, изпити или нещо подобно. До такава степен, че имаха проблеми със здравето: един ученик веднага щом си помисляше, че трябва да се яви на изпит, започваше да повръща.Така функционираше неговата психика. Защо? -  защото той натискал себе си до краен предел и след това угаснал. Вече нищо не мога да правя! Край! Всичко свърши! Необходимо е да имаме голяма разсъдителност и към децата, и към другите хора.Добре, да оставим децата си така? - ще ми кажеш. Не. Ще ги подтикваш, но нежно, а не да ги смазваш.

Не трябва да задушаваш другия човек, защото, ако той изчерпи всички  свои сили и се предаде, тогава прилича на някой, който бяга, бяга, бяга, но след това пада и  не издържа повече. Ти прави каквото искаш, хвани го за ръцете, за краката, другите го дърпат, но него нищо не го интересува. Няма сили. Той се е изцедил докрай.  Както става и в скръбта -  един човек, който минава през много затруднения в живота, болки, скърби, идва час, когато, както казваме в Кипър, сърцето ми се изцеди, сякаш изстискваш сърцето на другия човек и вече няма какво да изкара, дори сълзи. Вече дори не може да плаче, плакал е толкова много, изпитал е такава болка, минал е през толкова неща, че всичко в него е угаснало и  сърцето му е умряло. Той вече няма чувства, нито скърби, нищо не го интересува, абсолютно нищо. И всичко това става, когато не знаем нашите граници и  правим необмислени неща, говорим необмислено  и притискаме другия човек. Затова е много важно човек да има граници в живота.

Направи ми впечатление нещо  - изглежда ние на Изток не знаем тези неща, западняците обръщат повече внимание на тях. Някъде четох, че англиканските свещеници на всеки седем години имат една година отпуск, през която  не правят нищо. Разбира се, за нас това е шега. Защо обаче? За да могат през това време да отморяват и да се освежат, за да могат да след това да имат сили. Това е много важно нещо, защото всички ние си патим. Когато постоянно чувстваш натиск,  тогава, какъвто и да си, не можеш да издържиш, идва час, когато нямаш сили. В Евангелието след случая с нахранването на петте хиляди души с пет хляба и две риби Христос изпратил учениците в пустинно място и им казал седнете да си починете малко! Нима апостолите имали нужда от почивка? Христос бил с тях, те били апостоли, били и рибари, в морето, нито компютър имали, нито този стрес, който днес имаме, където търчим да дойдем от Никозия в Лимасол за 20 минути...

превод: Константин Константинов

Още статии от митр. Атанасий Лимасолски: тук