Да пишеш за смъртта на човек, когото си познавал дълги години, е много трудно. Страшно трудно. Но аз ще опитам. Защото този човек заслужава не само да се пише за него. Заслужава да му бъдат посветени песни и стихове.

Константин Сергеевич Ставински.

Костя, когото познавам от детството си.

Човек с изумително чувство за хумор. Лекар от Бога.

Всеки, който се е лекувал при него знае, че може да му звънне по всяко време на денонощието. Без изключение. И той никога не би затворил телефона, не би помолил да му се обадят в по-приемливо време. Обличаше се и политаше към този, който се нуждаеше от помощта му.

Още в студентските си години Костя се увличаше от алпинизма. И това му остана за цял живот. Момчетата-алпинисти, с които се катереше, казваха, че бил от тези, които „стенат, но продължават“ („стонал, но держал“ – по Висоцки, бел. прев. )

На него можeше да се разчита. А там, в планината, Костя също не забравяше за своето призвание. При всякакви непредвидени обстоятелства – а в планината те са безброй – неговата квалифицирана медицинска помощ бе безценна. Винаги и навсякъде.

Ден след страшното земетресение в Армения на 7 декември 1988 г. Костя беше в Спитак. По повика на душата и сърцето си. Защото той не би могъл да постъпи по друг начин.

Именно затова и не напусна родния си Донецк, както направиха много негови колеги медици. Работеше в болницата, работеше при полеви условия. Прибираше се вкъщи само, за да се преоблече и измие.

От първите дни беше на предната линия. Главният лекар на болницата не знае колко точно пъти Константин Сергеевич е ходил до летището в Донецк.

… Смяната му в болницата приключва и той отива да „си почине“. После става ясно, че прекарва почивката си, спасявайки ранени бойци на летището. Просто знаеше, че понякога животът на човек зависи от това колко бързо ще му се окаже помощ. И спасяваше. Спасяваше хора.

След като върна към живот мъже между живота и смъртта, Костя създаде мобилна фронтова бригада за реанимация. Бригадата работи и днес. И ще продължи да работи.

На 29 януари в 23.00 часа под Никишино, демократичен снайперистки куршум застигна право в сърцето човека в бяла престилка. Константин Ставински.

Човек, който нито веднъж в живота си не е държал в ръцете си оръжие, който нито веднъж в живота си не е отнемал нечий живот. Единствено е спасявал животи.

Затова е Човек, затова е Лекар – защото никога не е мислил по друг начин.

Вечна му памет.

Превод: Елена Дюлгерова