Марко Ганчев

Марко Ганчев е роден през 1932 година в с. Марча, сега квартал на Дряново. Първата му стихосбирка излиза през 1957 г. Завеждал е културния отдел на в. "Стършел", отдел "Поезия" в издателство "Народна култура", бил е редактор в сп. "Съвременник" и главен редактор на алманаха за хумор и сатира "Апропо", издание на Дома на хумора и сатирата в Габрово, и в. "Литературен фронт". От 1993 до 1999 г. е посланик на Република България в република Беларус. Автор е на повече от 40 книги.

----

- Умеете ли да стоите мирен, г-н Ганчев? На млади години отказахте да подпишете писмото-резолюция на СБП срещу Александър Солженицин. През 1989 г. прописахте есета за забранената радиостанция "Свободна Европа"...

- За никакво немирство не може да става и дума. По-сговорчив човек от мене дори жена ми не е могла да намери, та ме е избрала. Работата е съвсем друга. Всички теории за световната конспирация са празни приказки. Обаче има два постоянни заговора на света. Единият заговор е срещу поезията. Другият е срещу свободата. Затова са зле с късмета свободата и поетът. Просто в няколко случая, когато светът ме е дърполил да ме включи като съучастник в някой от тия два вечни заговора, съм се опъвал и не съм се включвал. Човек трябва да бъде сговорчив, но не и заговорчив, извинявам се за каламбура.

- Как се чувства един писател извън политиката?

- Чувства се на мястото си. Това, дето в началото на прехода изглеждаше, че много интелектуалци са преминали в политиката, съвсем не бе така. Просто тогава обществото не познаваше други хора, за които да гласува на свободни избори. След приключването на Великото народно събрание с приемането на конституцията почти всички се върнахме към професиите си, поне тия от първата вълна на СДС. Не бяхме добри парламентаристи, но бяхме добри парламентьори, та мирният преход поне си остана мирен. Зер, след като на една от сините банки седяхме, да речем, ние с Георги Мишев, а срещу нас на червената - Валери Петров и Борис Димовски, ще вземем да се изпостреляме! Зверската конфронтация я насадиха тия, които дойдоха после, когато беше безопасно и подобна активност им е предвещавала блага.

- А в политиката? Изключван сте и от БСП, и от СДС?

- Подозирам, че политическите партии нарочно ни записват за свои членове, за да могат да ни изключват. От БКП ме изключиха, задето не гласувах срещу Солженицин. От СДС ме изключиха, защото не гласувах срещу конституцията. Много вдигнаха акциите на жена ми, викаше: "Дето идеш, все те изключват, само аз те търпя". Сега обаче й го връщам: "Видя ли, викам, всички, дето са ме изключвали, все са се разпаднали".

- Вие бяхте един от първите членове на Клуба за гласност и демокрация. Докъде я докарахме с тия две неща и особено с демокрацията?

- За забавянето на демокрацията ни е виновна не само историята, но и географията ни. Притиснати от несгодите на малкия ни двайсетгодишен преход от една политическа система към друга, не забелязваме, че заедно с него завършва и големият ни 200-годишен преход от патриархален колективизъм към индустриален индивидуализъм. В началото на Възраждането ни нашите прадеди са живнали икономически поради земеделските си и занаятчийски умения и разбрали, че не са по-долу от турци и гърци. Ставаме народ, това добре. Лошото е, че и самите турци и гърци тогава вече са били неимоверно изостанали от бурната следколумбовска цивилизация на Европа. (Самият Колумб е получил парите за експедицията си по банков път.) Чак след изравняването ни с тая цивилизация ще завърши Възраждането ни. Изпитанието ни да станем народ продължава, и то с много неизвестни. Така че един е лозунгът: да се цивилизоваме!

- Какво да направим, та свободата на словото да не е свобода на глупавото слово?

- Това наистина се оказа гигантски парадокс: цензурата при предишната система ни е предпазвала от конкуренцията с глупавото слово. Свободата не ни предпазва, а ни хвърля в неравна борба с него. Интересно на какво разчита, ако се надява, че умното слово ще победи глупавото? Нито можем да надвикаме глупаците, нито да се организираме колкото тях. Знае си работата съдбата. Нали глупаците се лакомят за все повече блага. А само умните могат да им ги произведат. Трябваме им, няма да загинем.

- В тази връзка със словото защо все по-елементарен и глупав хумор има по медиите и телевизиите - лакърдии за секс и псувни, битовизми и тем подобни?

- За дебелашките пошлятини в тая сфера освен общото ни оглупяване има и частна причина. Това е липсата на традиции в политическото кабаре. По света политическите кабарета запазват високото си равнище, като на всяко следващо представление играят повторно най-добрите си скечове и от предишното, добавяйки им актуални импровизации. На свой ред пък се вижда коя от новите сценки за новите седмични събития извиква одобрението на публиката и това парче се включва в оборота, а някои от предишните се изоставят, защото злобата на деня вече е друга. Дори при социализма имаше такива неща в Унгария и в Полша, гледал съм ги, в Будапеща беше театър "Микроскоп", във Варшава предимно студентски сатирични състави. И в сегашните ни жалки шоута има отделни сполуки, на които могат да се опрат. Ако нашите продуценти и изпълнители не си възвърнат здравия разум, има опасност да ги изпревари дори здравият разум на политиката, който няма начин да не се възвърне в обозримо бъдеще.

- В какво намира народът ни упование? В хумора и сатирата ли? Питам ви, защото той лесно иронизира, но иронизира тези, на които доскоро е вярвал. Особено си личи при избори и след тях.

- Способността за ирония и самоирония е безспорно велико защитно достояние на българската народопсихология. Ако и нея изгубим при днешното си вайкане и хленчене, наистина ще се самозаличим. Не е вярно, че народът иронизира властниците си чак след като паднат. Вицовете за Тодор Живков се ширеха и при пълното му могъщество, както сегашните за Бойко Борисов. А когато им се подиграват и след тяхното изритване, това вече е самоирония на избирателя. Неотдавна един познат, който от дълго време пребивава в Щатите, ме убеждаваше доста основателно, че американците в битовото си общуване не познавали иронията, да не говорим пък за самоирония. Там, вика, такива работи ще търсиш от Уди Алън нагоре. Дано да не се американизираме дотолкова, защото мъчно ще намерим някой от Уди Алън нагоре, като гледаме нашия екранен хумор.

- Как гледате на новата политическа сатира и вицовете с подслушването и Бойко Борисов? Като споменахте Тодор Живков, не ви ли напомня това за вицовете за него и тоталитарната държава?

- Нещата са много по-дълбоки или поне би трябвало да ги погледнем по-задълбочено. Феноменът Бойко Борисов ни поставя проблема за рационалното използване на генофонда на нацията. Тоя човек има лидерски качества от природата, но не е култивиран от цивилизацията и образованието. Той е един Бенковски, явил се в неподходящо за него време. Оня по необходимост измести интелектуалеца Волов и благодарение на своята харизма и на салтанатите с хвърковати чети, хусарски униформи и развятото расо на поп Грую Бански направи въстанието. Иначе събитието нямаше да го има. Сега обаче не само че нямаше нужда от радикално събитие, нуждата беше точно обратната - от надграждане върху криво-ляво вече постигнатото. Не може да се втурваш да управляваш държава, без да познаваш нито политическата й, нито стопанската й история. Хора с такива гени сигурно има навсякъде. Къде ли намират приложение те в еволюционна Европа? Навярно в мащабите на своите гилдии и на своите социални пластове, знам ли. Ненапразно над обиталището на делфийския оракул стоят два надписа: "Нищо прекалено" и "Познай себе си". Над пещерата на нашето днешно политическо светилище би трябвало единият надпис да се конкретизира така: "Нищо прекалено милиционерско, г-н Цветанов!" А другият: "Познай себе си, Бойко!"

- А отговорихте ли си на въпроса:

"Защо голяма паплач, джанъм,

от малък уж народ излиза,

и то при демографска криза?"

- Това е цитат от Песен осма на поемата ми "Цар и говедар", която излезе наскоро. Отговор няма, поетът поначало поставя само въпроси, не дава отговори, освен в такива затруднителни интервюта. Някъде пишат и казват, че тая книга била роман в стихове, знам ли? Там в двеста страници Царят и Говедарят са метафори на полюсите на народния живот. А поетът е принуден все да оправдава живота, зер не може да оправдава смъртта.