Ирини Зикидис, Фейсбук:

Снощи ми попадна статия за някакъв модерен чужд артист.

Есенцията на неговото изкуство е да реже миниатюрни парченца плът от моделите си, да ги изпича на котлон и да кара моделите да изядат собствената си плът.

Идеята на пърформънса, доколкото разбрах, (а то не беше много), е демонстрация на саморазрушителните инстинкти на хората, които се самоизяждат. В статията пишеше, че въпросният артист се радва на голяма слава и популярност, благодарение на това смело и новаторско изкуство. 

Аз пък бях толкова зашеметена, че не спах цяла нощ, а се терзах от супер гадни мисли и стигнах до няколко прозрения, които ми се сториха чудовищни.

Първо, дадох си сметка, че лично за мен част от съвременното изкуството е безкрайно смущаващо и индикира някакъв смътен разрушителен декаданс, който не мога ясно да дефинирам, но който усещам болезнено.

Чувствам се физически зле, когато гледам чисто гол артист, който "рисува" по платно, стискайки с ануса си яйце. 

Или жена, която използва менструална кръв за картините си. Може да остарявам. Може. Ама и на 20 не бих помислила това авангардно изкуство за приемливо.

Второ, дадох си сметка, че аз, като човек, наследил неизбежните характеристики на манталитета на "желязната завеса", започнах да се стряскам от този декаденс последните 5-6 години, докато реално процесите в западните общества са били гладки и постепенни, и затова един западноевропеец много по-лесно възприема този тип изкуство от мен.

За мен това изкуство отразява само и единствено състоянието на вътрешен разпад, което ме кара да се парализирам от ужас.

Трето, дадох си сметка, че Ахмед от Афганистан, срещу чието пребиваване в Европа толкова се бунтувам, като представител на една абсолютно първична и примитивна култура, реално е по-близо до нормалността, както аз я разбирам, от онези европейци, за които този тип изкуство е нормално.

Или пък, които мислят пола за социален конструкт. Или пък, които мислят, че белият хетеросексуален мъж трябва да бъде наказан за греховете на дедите си.

Четвърто, дадох си сметка, че съм започнала да мисля, че нашата цивилизация е изгубила смисъла и ориентира си и започва да се самодеконструира и самоканибализира, точно както е отбелязал въпросния артист в своя пърформанс.

Което пък означава, че така или иначе няма надежда за нас и скорошният триумф на Ахмед на световната сцена е неминуем.

Такива ми ти среднощни размисли. Дано проблемът е в мен и просто нищо не разбирам от арт.