Днес близките плакаха за човека и приятеля.

Но България страдаше за Вярата, Надеждата и Любовта, които неусетно изгуби заедно Мъдростта. Днес България издигна фланелката с тройката като хоругва на Троицата – с упованието, че чудото може пак да се случи. И че Големият мач може би предстои, а ние отново ще излезем на терена, за да влезем в Играта, в която народите воюват за своята съдба и за съдбата на света.

Затова всички се стекоха на Смъртта на играча, станал герой. Гладни за късче сакралност. Жадни за славните спомени. Най-много – за оня миг на гордост, в който заедно ставахме едно под звуците на „Мила Родино“.

Туньо беше повод. Причината е България, която не успяхме да забравим.

Предлагам ви да спрем с оплакването.

И да се попитаме дали сме достойни.

Дали ни стиска да сме нещо повече от публика, която гледа жалкия мач на аматьорите в телевизора. Да спрем да псуваме съдията, който не свири за нас. Да, не свири за нас! Значи продължаваме нататък.

С мрънкане няма да влезем отново в Играта.

С оплакване няма да си върнем честта и мъжеството.

Затворете лаптопа.

Изключете телевизора.

И се попитайте какво можете да направите вие. Лично вие. Персонално и точно вие.

Имате време.

Всички имаме време до края на мача.