Интервю на Христина Христова с проф. Андрей Пантевза Мемория

Професор Пантев, има ли случаи, в които уроците на историята могат да бъдат взети, или те са само словесно клише, което държавните елити и народите не успяват да изпълнят със съдържание? В частност как се отнася това за България? Успявали ли сме някога да се учим от историята си?

Първо, уроци има разни. Историята може да бъде и лоша учителка – дотолкова, доколкото разни постижения могат да създадат условия за непогрешимост, за непобедимост и за идеята, че всичко можем сами. Една от големите аналогии в това отношение е нашето поведение между Първата и Втората балканска война, когато наистина героичните, славните, неподражаемите ако щете, не само за балканските, но и за европейските мащаби победи на българската армия, внедриха и вградиха в нашето политическо съзнание – на всички, не само на политиците, една мания почти за максимално величие. Тогава казвахме, че не можем да съществуваме без Солун, без Ксанти и без Одрин, и този максимализъм доведе до тази трагическа обстановка, когато през 1913 година България е във война със всичките си съседи, включително и с Черна гора, с която няма териториална граница. Това е едната страна на въпроса – не всичко от историята, което е завършило успешно, може да бъде урок.

Според мен уроците на историята се вадят най-вече от пораженията – какво е тръгнало накриво, коя военна операция се е провалила, кой политически експеримент не е успял, кой деец е взет прекалено насериозно, за да решава еднолично, и понякога дори еднократно, съдбата на поколения българи.

От друга страна, смятам, че светът се е научил малко от уроците на историята, а България – почти никак. Защото сега виждаме, че възпроизвеждаме партийни потерийни игри. Възпроизвеждаме неприязън – не казвам ненавист, към съседите си. Имаме една мания за величие, която няма нищо общо с реалните, често пъти велики постижения на българите в продължение на тяхната история. Има един историк – Ерик Хобсбом, който твърди, че в някои отношения историците са по-опасни от ядрените физици, защото понякога създават такива митове за грандиозни постижения в миналото, които днес са трудно осъществими. Казано лаконично – историята е учителка, но все пак може да води и до затворени пътища.

В тази връзка ще Ви задам един не особено коректен въпрос, свързан с посещението на турския премиер Давутоглу в България. Част ли е това посещение от някаква „стратегическа дълбочина“, и ако да – съвременният български политически елит умее ли да навлиза в дълбоките стратегически води на дипломацията, или пребивава най-вече в плитчините? Какъв е Вашият прочит на това посещение с оглед на динамичната геополитическа ситуация в световен мащаб?

Аз не виждам драма държавник от съседна страна, която и да е тя, да бъде причина за истерична, гневна реакция. От дуга страна, днес нито един политически деец не говори това, което мисли. И аз, без да съм чел книгата на Давутоглу, не смятам, че този професор е толкова глупав, а той очевидно не е, да лансира в тази книга идеята, че Турция трябва да стигне отново до стените на Виена, да превзема Белград и Будапеща. Това вече никой не говори и дори и да е така – не мога да не се отнасям с внимание към тази книга, написана през 2001 г. и преведена на толкова езици. Много ясно, че Давутоглу изразява интересите на собствената си държава. Така, както ние с основание плачем за Охрид, за Струга, за Скопие. Но не споделям идеята, че това е едва ли не един академичен акт на реваншизъм, на война – как отново „Александър Невски” ще стане джамия и прочее (плюс това той никога не е бил джамия).

Така че това трябва да се приема с внимание, защото нашите мечти и блянове по миналото ни величие също срещат възражения, особено в Македония и отчасти в Сърбия – именно, защото им придаваме голямо историческо, културно, езиково, дори и манталитетно значение. Това че 5/6 от нашите ястия имат турски имена и че трудно ще говорим 10-тина минути на български, без да употребим турска дума, не накърнява нашето величие. Така че, към тази книга според мен трябва да се отнасяме критично там, където оскърбява с нещо българите, където лансира идеята да се завърнем отново там. Но не смятам, че интуитивно днес има такива призиви. Това е все едно Мексико отново да си поиска териториите от притихоокеанското крайбрежие, само защото някога са били испански.

Тоест, неоосманизмът не Ви тревожи, изхождайки от нашата, българската гледна точка?

Той ме тревожи, защото в Туция има доволно много сили, влияния и амбиции, които лансират такава идея. Но от друга страна, реакцията от наша страна към тази книга специално, й придава по-голямо значение, отколкото е нужно. Помните ли, когато на български се преведе „Моята борба”, какъв гняв имаше? Но тя не възстанови нацизма в България. И обратно – срутването на бункера на Хитлер в Берлин не заличи спомена за него. Така че, една книга може да бъде опасна само тогава, когато по страниците й има напоено с отрова вещество. Иначе, ние имаме достатъчно причинни обстоятелства да отстояваме своето минало, своята история и настояще. Но не може да се „дръвчим” на държава, която има хиляда самолета, а ние имаме два. И не можем с такава ненавист да говорим за страна, която ни помогна при влизането в НАТО. Каква заплаха е Турция за България, след като сме влезли в един съюз? Съвсем друг е въпросът, че последният инцидент със сваления самолет свидетелства за наличието на доволно агресивни сили в тази страна, които търсят някакъв конфликт, но според мен той е насочен не толкова в балканска посока, колкото в близкоизточна.

През 2008-ма година Вие заедно с още 99 интелектуалци се подписахте в Открито писмо против признаването на независимостта на Косово от българското правителство. Писмото завършваше с думите „Луди ли сте, слепи ли сте, или само купени? Каква е цената на вашите души?“ Днес бихте ли извикали същите думи или времената вече се промениха?

Времената се промениха дотолкова, доколкото териториите на държавите вече не са чак толкова важни, колкото сферите на влияние в тях. За Косово аз специално бях много гневен. Мисля, че съм първият, който напусна телевизионно предаване 99-та година (сега вече се случва много често). Не за друго, а защото не можеш да кажеш, че има геноцид в Косово при положение, че 90 на сто от населението са албанци. Това е все едно да кажеш, че в Бавария по времето на Хитлер 90 на сто от населението са евреи и има геноцид. Разбира се, че това беше грешка. Косово днес е царство на наркотици, на търговия с органи и разбира се, там се намира най-голямата американска база в Европа. Така че, тогава аз се подписах заедно с други (не се смятам за интелектуалец, така че не се присъединявам към това определение), защото така ако започнем, Източните Родопи трябва да хвръкнат според тази идея – има и вероизповедание, а около Кърджали – и етнос, който може да иска да се обособи. Не може така да се реже с нож тортата на европейската карта, защото виждате какво става в Крим, виждате и какво става по света.

Един наистина важен и актуален въпрос, много се надявам на вашия искрен отговор. Подменена ли беше българската история в учебниците по история в последните 25 години? В публичното пространство непрекъснато излизат тревожни сигнали за пренаписване на българската история от грантови академици. Ако това е вярно – от кого и защо беше допуснато, как се случи, защо го проспахме? Възможен ли е обратен процес? И въобще, застрашена ли е българската памет? В днешния глобален свят защо ни е нужна въобще историческата памет?

Историческата памет лежи основно в това, което наричаме идентитет. Идентитет означава какво мислиш за себе си и как те възприемат другите. Този основателен критицизъм към учебниците обаче излиза от една крайност в друга. Ако досега бяхме, така да се каже, най-верният, най-раболепният, най-съветизираният съюзник на Съветския съюз, днес, много ясно, че с грантови внушения се отива в другата крайност. Има един израз на Мартин Лутер, основателят на Реформацията – една тъмнина не се осветява с друга тъмнина. Много ясно, че има и добронамерени хора, които искат да кажат – чакайте сега, не сме били чак толкова велики, не сме били чак толкова център на Вселената, не сме били чак толкова солта на земята. Но в стремежа си да коригират това, те изпадат в друга крайност и нашата история се свежда до нула, до имитация, до незначителност, което с основание буди гняв сред някои мои колеги.Забелязвам, някои от тях през живота си не са влизали в час, но се произнасят за учебен процес, образование и учебници. Но така или иначе, в този случай показваме нашето чувство за липса на за равновесие. Да кажем – ако Левски е велик, защо е велик. Ако сме победители, защо наричаме участието си в първите три войни „престъпното безумие”. Ако сме толкова значими, защо чакаме някой да похвали нашите икони, като че ли без тяхното признание те нямат стойност? Ето това е – липса на баланс.

В такъв случай глобализъм или идентитет е бъдещето на съвременния свят?

Аз не вярвам в това, което днес се нарича „глобализъм”. Ако под глобализъм се разбира демокрация, пазарна икономика, многопартийна система, културна общност… Но глобализмът не предпазва от конфликти. В края на 19 в. Европа е повече културно интегрирана, отколкото днес. Глобализмът иска да униформинизира света, но все пак, засега, националното усещане е много по-силно. Може да има обединена Европа като бюрократичен съюз, но обединени еднакви европейци няма по простата причина, че португалците са едни европейци, а други европейци са норвежците, например.

И един въпрос за идентичността, но в общоевропейски план. Източна Европа в голяма степен се възпротиви на мигрантското преселение, за което Западна Европа отвори широко врати. Вишеградската четворка се обедини в дискусията за опазване на държавния суверенитет и цивилизационната идентичност на европейския континент. В този смисъл каква е вашата прогноза за бъдещето на ЕС?

Самият факт, че все още има държави, включително и пострадали – като Сърбия например, които се „натискат“, казано със жаргон, да влязат, означава, че все пак ЕС има някакво историческо предназначение. Но той сега не е това, което е замислено като начало (той е замислен, понеже войните тогава се водят за стратегически суровини), като съюз между Франция и Германия за стоманолеярна, въгледобивна промишленост и прочее. Но ЕС – силно бюрократизиран, до противност, с тези костюмирани чиновничета и тези мерцедесни усмивки… Трябва да стане нещо друго, освен това, което е сега. И можем да кажем, че този съюз вече папагалски се повтаря. Така, както папагалски се повтаря, че си патриот, че си демократ, че обичаш отечеството си, без с нищо да си доказал това.

Бежанската вълна също е липса на чувство за равновесие. И това е вече моята маниакална пенсионерска идея. Много ясно, че ние се страхуваме от бежанците. Каква е тая наша цивилизация на 2 хиляди години, пък се страхуваме от 20 хиляди души мюсюлмани, говоря за България?! Или каква е тая европейска цивилизация?! Нека не забравяме, че бежанци или икономически изселници в Европа са приемани охолно като евтина, почти слугинска работна ръка. Но тук има един основен въпрос – ние се страхуваме от тях, защото нашето дередже, не само българското, е такова, че не можем да приемем каквато и да е икономическа конкуренция от тези хора, които евентуално ще се заселят тук. Има проста статистика: какъв процент от тези хора бягат от смърт и каква част от тях носят смърт за Европа чрез тероризъм? Аз не мога да си представя, че едно детенце, спящо на рамото на майка си, е заплаха за сигурността, а и да е такова, то ще бъде след 20 години. Тук става дума за една забравена фраза – човечност, която лежи в основата на добротата, в основата на християнството.

Онзи ден в една баничарница, преднамерено или не, продавачката, под предтект, че не може да му върне ресто, отказа да продаде 3 пици по лев и 20 на мургав мъж с детенце. Така че, къде е нашата прочута толерантност? Ние самите сме били бежанци. Между другото, бежанците от завладените от гърците и сърбите земи след Освобождението, след войните, не са приети много нежно. Как започва стиготворението на Яворов: „Изгнаници клети…” Значи не са „цъфнали” и самите арменци, които днес се чувстват благодарни и у дома си в нашето отечество.

Да, но излязоха факти, че има някаква организация в това преселение.

Разбира се, че има. Само че защо пускаме каруцата преди магарето? Много ясно, че това е преднамерено. Защо при диктаторите – при Кадафи, при Саддам, нямаше бежанска вълна? Човек от добро не бяга. Но има и друго, на което ви моля да обърнете внимание. Такава ли е Европа и Европейския съюз – със стени? Аз често се шегувам: какво излезе от комунизма – ето сега възстановихме летните кина, възстановихме бирата „Загорка”-ретро, говори се за възстановяване на софийското жителство, което беше символ на тоталитарния режим. Понеже говорим за уроци на историята – нима не е ясно, че със стени и с паспортни контроли не можеш да ги спреш…

….но не трябва ли да има някаква съпротива срещу това преселение?!

Да, но трябва да има селективна съпротива. Защото повечето хора са бедни. Аз не съм чул петролен шейх да се е взривил при атентат, или син на милионер да е вадил Калашников да стреля в кино. Много ясно, че тези неща са варварски, жестоки, отблъскващи. Това е организирана идея за корозията на Европа, тук съм напълно съгласен с Вас.

И тогава как да се съпротивляваме на това, какъв е изходът за Европа? Хем да сме милосърдни, хем да се съхраним? Как да стане?

Много е ясно как да стане. Защо срещу „Ислямска държава” (30 хиляди души ли, колко са там), та целият свят – от Австралия и Китай до Ирландия и Исландия, уж е срещу тази „държава”, а реално вече толкова време не могат да се справят с нея?! Ето тук е отговорът. Че организира някой това (някои твърдят, че това е турско-американска комбинация, и израелска най-вече, макар че най-малко личи), е ясно. Когато се сваляха тези диктаторски режими, нали идеята беше за вечна правда на света? Излиза точно обратното. И това дава сила на много скептици, опозиционери и манипулатори да кажат – преди това беше по-сигурно и по-лесно за живеене.

Да се върнем все пак в България. Защо българските управляващи биха пълен отбой от защитата националните ни интереси? Защо България е най-послушната изпълнителка на волята на Брюксел от всички 28 страни-членки, при положение че е най-бедната и ощетена от тях?

Послушанието на България, с дълбоко прискърбие го казвам, е историческа традиция. България първа пада под турско робство и последна (хайде да не казваме е освободена) се освобождава. Кой беше пример за най-просъветски режим в Европа? Това е констатация на Бжежински – България. Кой посрещаше синеоките рицари – германците, с козунаци? Кой след това се обяви за най-американофилската нация в Югоизточна и дори Източна Европа? Да ви кажа, това буди, първо – ако не унижение, то съмнение към нас. И аз съм сигурен в едно – че всичките русофоби, днес декларирани и новопокръстени, ако утре има някаква комбинация, вариант, продължение на Ялта и ново разделение на света, те първи с песни и цветя ще посрещнат братята-руси на Орлов мост и на летището. И ще си спомнят, че техните прадеди са били отчаяни русофили .

Защо в такъв случай националната, патриотичната идея в България на политическо ниво не намери своята успешна реализация? Патриотичните партии са или маргинализирани, или се превръщат в придатък към статуквото. Всъщност според вас възможна ли е една нова Европа на суверенните държави и народи, или това е утопия?

Извинете моя скептицизъм и почти песимизъм, но той е здравословен, не е мрачен – никога няма да има идеални общества, никога няма да има хилядолетен мир. Но може да има по-добър мир от сегашния. Много ясно, че именно тази глобализация, за която говорим, създаде контрасили, някои от които – доста влиятелни. Но някогашният модерен национализъм, възникнал в края на 18-ти век още във Франция, беше създаден и ръководен от интелигенцията – композитори, писатели, философи, поети. Днес от това основателно негодувание се възползваха хитри тарикати, които използват тези чувства. Има много неща, които тези патриотични образувания казват, и с които съм съгласен. Но нима не е ясно търсенето при тях на прозорец, на ниша, за да се изразят, да се организират? Патриотизмът не е партийна субсидия, не е хонорарна каса и не е министерски пост. Така че това е драмата на нашия живот, за който аз нямам отговор.

Не си мислете, че давам рецепти – напротив, и аз се терзая защо един народ като нашия, толкова значим, с писатели, с художници, с литература, с толкова благородни стойности – в политическото си поведение не е показал кой знае какво достойнство? И нашето поведение по света не се оценява много високо като съпротива. Казват – цар Борис III е спасил България от Хитлер – вярно е дотук. Но ако така разсъждаваха сърбите, поляците, гърците, руснаците, тогава кой щеше да спре Хитлер? Парадоксалното е, че той беше спрян в България, за да не плачат войнишките майки – това е прекрасно, но след това, за да покажем, че не сме нацистка държава, хвърлихме почти безсмислено нашата армия в Драва и Страцин и там загинаха български войничета. Така че, има нещо, което, отстрани погледнато, е малко непривлекателно спрямо българите, при толкова признания от света за стойностни хора в личностно отношение. Но за това не са виновни само политиците. Тези политици не идват от планетата Сатурн, а идват от избирателната урна. И тогава, когато казваш „те”, а не „аз”, с това фактически избираш онзи, който може би не те заслужава. Но ти го правиш.

Виждате ли светлина в тунела за нашата България, проф. Пантев? Възможно ли е у нас да се роди алтернатива на 25-годишното статукво, която да поеме отговорността за спасяването на нацията? Пресилено ли използвах думата спасяване? Имате ли надежда за България?

Песимистичният вариант: България може да стане един балкански Тайланд, където 5 на сто от населението ще живеят прекрасно, ще идват тук чужденци да ядат кавърма с питка, да гледат кукери, да намират евтин алкохол и евтини момичета – това е песимистичният вариант. Защото, кажете ми една причина млад човек днес да се втурне в политиката, освен кариера? В България няма идея, няма философия, няма кауза.

И оптимистичният ми вариант: Същото е било в България през 16 и 17 в., когато Паисий казва „О, неразумний юроде (малоумнико)! Защо се срамуваш?!…. ” Значи, създателите на славянската цивилизация се срамуват, че са българи! Надявам се, че ще стане, както става през 18-ти и най вече 19-ти век – едно ядро книжовници, революционери, които носят кой – кама, кой – книга, кой – Евангелие, създават една България, която поне до 1912 г. е била страна за чудо и приказ за тогавашните сравнителни показатели, възможности и престиж.

Значи има надежда?

Надежда има, но дали ще бъде осъществена?…

Какво ще пожелаете на читателите на Мемория за Новата 2016 година?

Да четат Мемория, а не кой футболист за коя певица се е оженил и колко струва сватбата на някоя футболна или фолк звезда.

Благодаря Ви за това интервю.