от Пьотр Акопов 

Има изобилие от знаци за това, че Турция умишлено предприе провокация с унищожаването на руския бомбардировач. Трябва да се има предвид, че „ножа в гърба“, както президентът Путин нарече инцидента, беше получен от Русия по време на битка от много по-голям мащаб, отколкото са отношенията ни с Турция. Защо беше нужно това на Ердоган и какви ще бъдат последиците?

Руската армия претърпя първата си загуба в сирийския кампания – във вторник сутринта в северната част на Сирия беше ударен бомбардировач Су-24, чиито двама пилоти, по предварителни данни, са били убити (б.ред. статията е публикувана преди да бъде обявена информацията, че е спасен вторият пилот). Самолетът ни беше унищожен не от терорист, не от отрядите на Ислямска държава или от други антиправителствени групировки, а от турските ВВС. Това е първият случай на унищожаване на руски самолет от вражески изтребител в продължение на десетилетия, от времето на Корейската война.

Турция, разбира се, заявава, че Су-24 е бил атакуван на турска територия, и то след многобройни предупреждения. Но на картата на района може да се види, че една малка издатина от Турция се вклинява в границите на Сирия – и дори ако самолетът ни по невнимание е пресякъл турската границата за няколко секунди, това не може да се квалифицира като умишлено нахлуване в турското въздушно пространство. Още повече, че за същото говореше самият Ердоган през 2012 г. Тогава сирийците свалиха над своя територия турски F-4 и Ердоган изрази своето възмущение за унищожаването на самолета  (който, според него, е извършвал тренировъчна мисия) заради това, че „краткосрочно нарушение на въздушната граница никога не може да бъде повод за атака.“

Както каза Владимир Путин: „В никакъв случай нашите пилоти и нашият самолет не са заплашвали Република Турция.“ Русия провежда военна операции в Сирия и предлагаше на Турция да се координират, за да се избегнат инциденти във въздуха . Анкара не се съгласи на това и няколко пъти декларира за нарушаване на въздушното пространство от страна на руските самолети. Но всички разбираха, че те не са никаква заплаха за Турция и водят бойни действияна сирийска територия.

Смятахме, че при отсъствието на авиацията и ПВО у антиправителствените сили, за нашите пилоти не съществува никаква заплаха във въздуха. Но ударът дойде откъдето не очаквахме. Турция ни нанесе удар в гърба – и Владимир Путин беше абсолютно прав, когато описа по този начин действията на нашия съсед.

Анкара предприе съзнателна провокация – и то на няколко нива. Двата основни въпроса са – Защо беше нужно това на Ердоган и какви ще бъдат последиците?

Няколко са причините за подобно поведение на турския президент.

Във вътрешен план Ердоган би затвърдил позициите си – също във вторник беше сформирано новото турско правителство, базирано на парламентарното мнозинство на неговата партия. Но местата в парламента не са достатъчни за реформи в конституцията (в посока на президентска република) и противниците на Ердоган са подкрепяни от половината избиратели. Да, тези противници са различни и разединени – това са и част от ислямистите (привърженици на неговия враг, емигрантът Гюлен), и кюрдите, и про-западната част от обществото, и кемалистите (привърженици на светската държава. Те са много , той е един.

Ердоган има нужда да бъде основният защитник на турците – а през последните дни Анкара квалифицираше всячески руските въздушните удари срещу етнически родствените й сирийски тюркмени. На фона на общото недоволство в Турция от руската операция, Ердоган реши да покаже, че няма да се спре пред нищо, за да защити националните интереси. Даже и пред конфронтация с Русия.

Но, разбира се, вътрешнополитическият аспект минава на заден план пред външнополитическите сметки.

Турция се смята за регионална сила в целия Близък изток (значителна част от който преди сто години беше част от Османската империя), и затова е крайно обезпокоена от войната в съседна Сирия. Ердоган направи опит за сваляне на режима на Асад – но той е притеснен не толкова от режима в Дамаск, колкото от живеещите по протежение на сирийско-турската граница кюрди. В случай на разпад на Сирия и формирането на кюрдска държава, това ще бъде второто кюрдско образувание по турската граница – в допълнение към съществуващия полуавтономен Иракски Кюрдистан. Възможното им обединение в независима държава е абсолютно неприемливо за Анкара. Независим Кюрдистан ще повлияе вдъхновяващо на милионите кюрди в Турция.

В този смисъл, целта на Ердоган е не толкова свалянето на Асад, колкото да не допусне подсилването на кюрдите. Сега кюрдите в Сирия воюват сами за себе си – но с тях активно работят американците, които разчитат на тях като жива сила в борбата срещу „халифата“. Разбира се, за Ердоган нито „халифата“, нито другите антиасадовски бунтовници са съюзници – но те са врагове на кюрдите, а това значи, че „врагът на моя враг е мой приятел“. Именно до тази логика стигна Анкара – и следването й я доведе до настоящата безизходица.

Доведе я до това, което Путин нарече подпомагане на терористи. Макар да беше само подпомагане – закупуване на петрол от Ислямска държава, небрежност към пресичащите границата й „халифат”-бойци, тя можеше да се опита поне да го „замие” някак си. Но с началото на руските операции в Сирия и активизирането на работата на американците с кюрдите в Сирия и Ирак, в Анкара осъзнаха, че при уреждането на бъдещето на Сирия гласът им няма да е от решаващо значение. Освен това, като не се присъединява нито към Русия, нито към САЩ, Турция остава без нищо. Тя много пъти заплашваше с пълномащабна военна операция в Сирия, но и на това не се реши. дори хипотетичната заплаха от обща коалиция между Русия и Запада, която става все по-вероятна след терористичните нападения в Париж – както се и очакваше, разгневи Анкара.

За да осуети дори хипотетичните планове за създаване на голям алианс и да увеличи собствената си роля в сирийската игра, Ердоган реши да свали руски самолет. Турция е член на НАТО и унищожаването на Су-24 ще се счита за конфликт между Русия и този военен блок. Ако Турция не беше член на алианса, нямаше да има никакъв смисъл в тази провокация, да не говорим за това, че рискът от ответен удар би бил огромен.

Сега, от военна гледна точка, Турция не рискува нищо – Москва няма да започне война заради сваления самолет. Но от гледна точка на националните интереси – а премиерът Ахмет Давутоглу каза, че сваляйки руския бомбардировач, Анкара е изпълнила своя „национален дълг“ – Турция нанесе сама на себе си сериозни щети. Защото ударът е не само по двустранните отношения с Русия, но също и по позициите на Турция в сирийската игра и по геополитическата й тежест.

Според мен, турската роля сега до голяма степен ще бъде пасивна – и за това Ердоган не бива да вини никой друг, освен себе си. Отсичайки връзките си с Русия, а преди това – разстройвайки отношенията си с арабския свят, на когото претендираше да представлява интересите, той в голяма степет лишава Турция от маневреност, която й е така необходима в периода на геополитическа турбулентност. Американците нямат доверие на Ердоган. Турция е достатъчно силна държава, но дали точно сега беше нужно Ердоган да изпитва нейната сила?

Свалянето на самолета е директно предизвикателство към Русия – и именно като такова беше видяно както от Кремъл, така и от нашето общество. Двойно по-отвратително изглежда това предизвикателство заради това, че не го очаквахме от Турция – думите на Путин, че се отнасяхме с нея като с приятелска държава, не са преувеличени.

Огромният туристически поток от Русия към Турция, присъствието на турския бизнес в Русия, огромен потенциал за икономическо и търговско сътрудничество. Плюс голямата геополитическа игра, която Русия предложи на Турция в рамките на газовия „Турски поток“. Различията по отношение на Сирия не би трябвало да оказват влияние върху реализацията на взаимноизгодни стратегически отношения, още повече, че Русия не е имала намерение да използва нито сирийската, нито кюрдската карта срещу Турция. Но разбирането на всичко това се оказа недостатъчно, за да се удържи от авантюри. За съжаление, Ердоган реши, че с един удар и може да увеличи геополитическата тежест на Турция и да принуди Русия да направи отстъпки за Сирия.

Как трябва да реагира Русия сега?

На първо място, трябва да е ясно, че няма да се откажем от нашите цели в Сирия – напротив, сега позицията на Русия ще стане още по-твърда.

На второ място, в случай, че липсва извинение от Ердоган, двустранните отношения ще бъдат практически замразени. Не прекъснати, не отрязани – но замразени във времето.

Визитата на Лавров в Турция вече е отменена, няма да се състои и планираната за следващия месец среща между Путин и Ердоган в Русия. Ще бъдат преустановени преговорите за „Турски поток“ и други бъдещи проекти. След заявлението на Лавров, че е нежелателно руските граждани да пътуват за Турция, ще спре и потокът от наши туристи към турските курорти. Всички тези мерки ще бъдат временни – до момента, в който Анкара не поднесе официално извинение и въпросът не се реши на ниво Путин и Ердоган.

На трето място, вероятно Турция ще бъде официално предупредена за бъдещи ответни мерки – тоест, за това, че руските самолети (и ПВО-системата) в Сирия ще откриват унищожителен огън в случай на заплаха от страна на турските ВВС.

За никакво обявяване на война, разбира се, не може да става дума. И не е нужно някой да се оплаква, че “ на Русия й се изплюха лицето, а тя се избърса”. „Унижението на една велика сила“, „Русия беше поставена на мястото си“ – всичките тези лозунги на вътрешна пета колона и на външни геополитически противници трябва да им бъдат оставени за собствено ползване. Русия не възнамерява и не иска да се бори с НАТО – точно както и НАТО не иска война с Русия.

Турската провокация е основана само на твърдата вяра в безнаказаността за своите действия. Във военен и пропагандистки план Анкара действително спечели за миг. Но по този начин тя няма да компенсира нито за всички изгубени турско-руски войни, нито предстоящите загуби, които очакват Турция заради ракетата, изстреляна от F-16. Настройвайки Росия против себе си, Турция не получава враг – тя губи перспективен и надежден партньор. Русия няма да тръгне да отмъщава – макар да е ясно, че на възмутеното народно чувство му се иска това. Но в геополитиката няма място за емоции – тук важен е само националният интерес. И Путин добре разбира това.

Русия хвърли открито предизвикателство към американския световен ред – вече две години има глобална конфронтация между нас и атлантиците. На различни фронтове – украински, финансов, сирийски, близкоизточен, европейски, идеологически. Този конфликт от своя страна е част от глобалния конфликт между атлантическия проект и нежелаещата да се впише в него цивилизация. От способността на Русия да организира и координира различни силови центрове (а между тях, разбира се, също има противоречия) с цел противопоставяне на атлантизма, от способността ни да маневрираме в борбата със значително превъзхождащ ни по сила противник, зависи много. Много страни, включително такива държави-цивилизации, каквато е Турция, осъзнават мащаба на случващото се и се опитват да заемат най-печеливша позиция. И правейки го, се опитват да седнат на няколко стола едновременно. Но това е опасна игра.

В последния половин век Турция направи редица грешки с геополитическата си ориентация. Отначало дълго я водиха за носа с европейската й интеграция и трябваше да минат 40 години, за да се разбере пълната безперспективност, а най-важното – и ненужност за самата Турция на този проект. През 90-те години, след разпадането на Съветския съюз, Турция поиска да бъде лидер на всички тюркоезични държави – но и това не се случи. По-късно Ердоган пожела да направи Турция знаменосец на ислямския свят – но „Арабската пролет“ се превърна в загуба, а не в придобиване на позиции в бившите провинции на османския халифат. Имаше и политика на „нулеви проблеми със съседите“ – заключаваща се в това, че почти не останаха съседи, с които да няма проблеми.

Основното изключение беше Русия, с която на Ердоган лесно му се получаваше да изгражда добри отношения. Сега Анкара ще остане сама със Щатите, на които им е нужен не само Ердоган, но и силна Турция. Все още има шанс Ердоган бързо да осъзнае грешката си и да се опита да поправи отношенията с Русия. В които, обаче, вече ще липсва един много важен елемент – доверието между двамата лидери.

Впрочем, за възстановяване на отношенията сега е рано дори да се говори – все още не е ясно нивото, до което ще пропаднат. Сега е важно само това, че Русия допусна удар в гърба от Турция и ще му отговори. Но не бива и да забравяме, че ударът беше получен по време на битка от много по-голям мащаб, отколкото са отношенията ни с Турция. Битка, в която залозите са огромни и върху чийто изход Турция не може да окаже сериозно влияние.

В хода на тази битка ще има победи и поражения, настъпления и отстъпления, печалби и загуби. Това е война – слава Богу, че досега беше пролята малко човешка кръв. Двамата летци-герои, разстреляни по време на приземяването си след катапултирането от унищожения Су-24, чиито тела още дълго ще издирваме сред терористите, няма да бъдат забравени и простени. Но главната ни цел сега е операцията в Сирия – и тя ще продължи.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: Взгляд