Според НСИ у нас вероятността за умиране във възрастовата група 15-19 години за един тригодишен период (2012-2014) е 0,002394.

В тази възрастова група към 31.12.2014 год. са 313 313 души. Следователно за три години 752 души (юноши и девойки) умират.

Това прави около 250 души на година.

На всеки три дена умират двама млади българи като Филип Плевнелиев, син на българския президент. Значи на всеки 36 часа едно българско семейство като Плевнелиеви изпитва огромната безутешна мъка на загубата на свое чедо. Поради много и различни фактори България е на едно от първите места (6-то място) в света по най-висока смъртност на населението (14,44 промила) сред 225 страни. Ние сме между Чад, Гвинея-Бисау, Афганистан и Сомалия.

Само преди няколко години бяхме на 19-то място. Вероятно скоро ще заемем първото място по смъртност.

По детска смъртност (8,66 промила, значи близо 9 умирания на 1 000 деца) сме абсолютни шампиони в ЕС.

Тенденцията е плашеща с оглед състоянието и перспективите пред системата на нашето здравеопазване, дефицита на лекари и т.н. Според Националния център по обществено здраве и анализи към МС в България всеки ден средно по 7-8 българи правят опит да се самоубият, и средно 2 от тях успяват. По данни на Демографския институт обаче числата в суицидната сфера всъщност са други: самоубийствата са почти два пъти повече от официално обявените: 14-16 души на ден правят опит, 4-5 успяват, значи на всеки 5 часа един самоубиец си отива от този свят. Тази истина качва България на първо място по самоубийства в ЕС, заедно с Литва и Унгария.

Ние определено сме световни шампиони и по самозапалвания.

Само за десетина месеца у нас 7 души съзнателно потърсиха и намериха смъртта си чрез самоизгаряне. В целия останал свят за този период, поне според медиите, е регистрирано само едно самозапалване (в Япония).

Шампиони сме и по детски самоубийства. По официални данни средно на година у нас се самоубиват по 50-60 деца (всяка седмица се самоубива едно дете). Възможно е броят да е по-голям.

В целия този демографско-статистически контекст, който заедно с ред други фактори (ниска раждаемост, емигриране и др.) поставя страната ни на първо място в света по намаляване и изчезване на населението (стопяваме се със скорост 9 души на всеки час), би трябвало мъката и тревогата на обществото да е много по-голяма, да не е центрирана само върху отделен печален случай, а да отчита обществените измерения на проблема.

Нещо вече трябва да се направи.

Случаят Филип просто е само една от 250-те подобни трагедии (смърт на млад човек на възраст 15-19 години) у нас за една година. Има още 249 като него.