Още от Паисий и неговата „История славянобългарска” родолюбието сякаш е една от присъщите черти на българина. Той, най-много, родното обича и се гордее с това, което е, със собствената си история, литература и научни достижения. Ама с родолюбието, понякога, идва и нихилизмът, не като съпътстващ елемент, а по-скоро като негов антипод. Оказва се, че не можем да избягаме от миналото си, по-важно е как ще го възприемем.

От Античността, човекът осъзнава, че не може да живее сам. Затова създава семейство, род, потомство. Обединява се в племена, държави и междудържавни обединения, създава съюзи. Съзнава силата на цялото и се стреми към него.

Тези дни присъствах на подобен дебат – „за” и „против” емиграцията и последиците от собствения избор. Именно това беше и причината, да се замисля за съвременните параметри на този проблем.

В социалните мрежи, с присъщо чувство за хумор, пише че да напуснеш България не е емиграция, а по-скоро евакуация. Какво да се прави, българинът умее да се самоиронизира. Положението в страната не е розово, животът тук не е перфектен, но трябва ли да оставим държавата и да тръгнем да търсим късмета си по света и кой ни гарантира, че ще го намерим. Някои казват, че който рискува – печели, възможно е, не отричам. Но може ли нещо друго да запълни образувалата се празнина, след напускането на родината. Все още си мисля, че в пределите на страната има хора с потенциал и възможности, които искат да допринесат за развитието на България.

Дали емиграцията е някакъв вид вътрешен егоизъм? Дали е необходимост или желание за по-добър живот на нас и семействата ни? Може би държавата не дава необходимото, за да задържи своите граждани тук, където те да могат спокойно да се развиват и да живеят.  

 Има и такива хора, на които е присъща неотменната вътрешна свобода, авантюристичния дух и желанието да опознаят света, да пътуват, да видят с очите си различните култури и народи. Те не са дърво без корен, семената им са разпръснати по всички краища на света, които ги теглят към себе си. Такива индивидуалисти са превърнали пътя в своя житейска цел и я следват неотлъчно. Щастливци са тези, които имат такава съдба, но тя не се пада на всеки.

Да бъдеш родолюбец не е задължително – или го имаш в себе си, или не. Чувството на обич към родината го има във всеки, но важно е как тази обич ще бъде обгрижвана и възпитавана. Не е непременно важно и да превърнем себе си в граждани на света, защото това изисква особен вид смелост и малко здравословна лудост.

Важното е да бъдем в хармония със себе си, да се чувстваме добре и да бъдем на точното място, мястото на което принадлежим. Всичко останало е бягство от нас самите.