новини, които те карат да бдиш :: Отново за войната и мира

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

23.03.2011 21:10 - Отново за войната и мира

Автор: reader Категория: Новини

Прочетен: 637 Коментари: 0 Гласове:

www.georgiparvanov.bg Президентът Георги Първанов публикува на личната си страница в интернет обещаното вчера продължение на темата за Либия и българската позиция.

Преди няколко години бях в Бенгази, държах ръцете на болните от СПИН деца, разговарях с майките им. От тях разбрах, че Кадафи не е стъпвал от години в града... Искрено желая на хората в този град и в цяла Либия да се радват на свобода и нормален живот.
В момента, в който от Париж беше обявено началото на акцията за изпълнение резолюция 1973 на СС на ООН и бяха нанесени първите удари по обекти в Либия, обявих своята позиция, за да няма съмнения и внушения.
Там припомних защо ние, българите, сме най-заинтересувани от отстраняването на полк. Кадафи. И заявих, че България не трябва да участва във военни действия.
Оттогава досега чухме и прочетохме много различни, дори крайно противоречиви оценки на участниците във военната акция. При това не става дума за детайли, а за основни въпроси - за целите, включително и за съдбата на Полковника. Особено безпокойство предизвиква прехвърлянето на отговорността и противоречивите предложения за субекта на по-нататъшните действия.
Както вече обявих, аз съм резервиран към идеята военната операция да бъде отговорност на НАТО.
1. Защото ако това трябваше да се случи, Алиансът трябваше да планира и осъществява нещата от самото начало. А НАТО дори не беше представен на срещата в Париж.
2. Защото това е трудно постижимо - някои от държавите са с резерви, които може да запазят до края.
3. И най-важното - това ще означава, че държавите от НАТО трябва да имаме готовност да пазим мира, да сме гарант на място за стабилното следвоенно развитие на Либия. На фона на проблемите в Афганистан това ще бъде доста тежък ангажимент.

Мисля, че намерението на НАТО на този етап да концентрира своите усилия и ресурси за контрол за спазване на оръжейното ембарго и осигуряване на хуманитарна мисия, съвместно с други организации, е разумна позиция и съответства на резолюциите на СС на ООН.
Паралелно с това трябва да продължат усилията по по-сложната задача – постигането на консенсус в рамките на НАТО за контрол на зоната, забранена за полети, както и изготвянето на визия за следконфликтното стабилизиране и възстановяване на Либия като суверенна и демократична държава.
България е направила своя стратегически избор. Като част от евроатлантическото пространство ние трябва да имаме готовност за подкрепа на съюзническите мисии. Но тъкмо защото сме открит, честен и последователен съюзник, трябва да настояваме за единна позиция на ЕС и НАТО по основните предизвикателства.
Виждаме, обаче, как търсенето на решения се измества в посока към отделни „оси и многоъгълници”, на различни издания на „коалиция на желаещите”. Не приемам тази тенденция. И сега, както преди години, ще подчертая, че не бих искал България да бъде поставяна в положение да избира между своите съюзници.
Когато преди години казах, че не може и не бива да делим диктаторите на „добри и лоши”, на „наши и чужди”, получих много гневни реплики и обвинения. А тогава Кадафи не беше нито по-добър, нито по-малко диктатор. Тогава, когато някои сключваха изгодни сделки с него и търпяха капризите му.
Не е въпросът само до Кадафи. Въпросът е да нямаме двоен стандарт. А може би и затова, че имаме нужда от постоянен дебат за ценностите и принципите, които ни обединяват.
Нека си поговорим за войната и мира - спокойно, аргументирано, без квалификации; не на принципа „който не е с мен, е против мен”. Този дебат за съвременното разбиране на войната и мира назрява сериозно от началото на новия век.
Прав е бил този, който е казал, че войната е твърде важно нещо, за да я оставим само на генералите. Но политиците избягват военния дебат, защото той е преди всичко дебат за отговорността ни.
А когато вече военните действия започнат, дебат няма. Тогава започва преброяването на „желаещите за коалиция”, т.е. самоопределението на държавите и лидерите по отношение на конфликта.
Трудно е да се формулират „критериите за победа” в модерната война.

Ние обявихме участието на нашите бойци в Ирак за успешно. И те наистина се представиха достойно, с висок професионализъм, мъжки, по-добре от редица други контингенти. Но дали имаме усещането за победа; дали са успешно реализирани целите на коалицията? Не съм убеден.
Най-малкото, защото (както тогава предупреждавахме) военният конфликт не реши проблема с тероризма; дори катализира редица от огнищата на религиозното и социалното напрежение.
Ако след сегашната война Кадафи остане, той ще налага своята представа за мира с още по-голямо насилие, със средствата на най-грубата разправа. Затова ако той бъде изправен пред трибунала в Хага, това не само ще бъде търсене на възмездие, но и шанс за развитието на страната и региона.
Но и да бъде отстранен Полковника, вероятно без външни сили мирът не може да бъде опазен.
Днес е много по-лесно да започнеш една война, отколкото да я завършиш. Впрочем и юговойната, и военните действия в Афганистан, и операцията в Ирак, а сега и военната акция в Либия, започнаха без ясна визия за изхода, за това, което предстои след края на военните действия. А новата история ни дава нови факти за това, че военната част от стратегията е по-лесната. За пълната победа не е достатъчно да спечелиш войната, трябва да спечелиш и мира.
Много се надявам протестиращите народи от Северна Африка и Близкия изток да поемат по демократичен път.
Смятам обаче, че е дълбоко погрешен стремежът да се изнася демокрация по западен модел на изток. Казах го на един форум на лидерите от НАТО в Рига през 2004 г., подчертавайки, че трябва да отчитаме местните традиции и особеностите на националния и регионалния модел.
Успехът е в това да се намерят необходимите вътрешни съюзници, да се разшири максимално базата на подкрепата.
Българите имат утвърдени, добри традиции в отношенията с народите от съседните региони. Има доверие, а то е много важно, когато се търсят дългосрочни решения (не временни победи).
Това позволява в определени случаи ние да бъдем активната част от дипломатическите усилия за изход от конфликтите.

P.S. Освен „коалицията на желаещите”, се оформя и една друга тенденция на отношенията между партньорите - за „коалицията на нежеланите”. Политиката на някои от по-големите ни партньори по теми като Шенген, (а и не само по нея) подсказва подобно отношение. Но това е тема за друг разговор.

Нагоре