Димитър Денков

Не зная (никой не знае) как бъдещите историци ще оценят последните двадесетина години от българската история откъм тогавашната представа за прогрес. Има обаче достатъчни основания да се мисли, че ако историците от миналото можеха да видят настоящето ни, доста оправдано биха говорили за прогресивно разевропейчване.

Зная (всеки знае), че подобна оценка изглежда твърде пресилена с оглед на държавните документи и институции, множеството партийни, медийни и учени писания на темата "България по пътя към Европа", както и според безброй снимки, спомени и разкази на съвременници, осъществили Байганьовия идеал да станат европейци най-напред чрез дрешките, изпедепцаните кефове и някой друг лаф на чужд език. (Тук, разбира се, не се брои турският, който все още е майчин за повечето българи, става ли дума за лафове и кефове.) А и как да не е пресилена, когато от всяко държавно и медийно кьоше, та до автомобилните табели и затънтени кметства символиката на ЕС придружава националните символи? Отворим ли пък дума за еврофондове, САПАРД, евродепутати, комуникационни стратегии и съгласуване на законодателството, на пресилеността няма да й се види краят.

Допуснем ли обаче, че бъдещите историци няма да се ориентират само по документи и картинки с мимолетна трайност, която, както казваха класиците, ги отнася към лесно променливата надстройка, а се водят предимно по устойчиви материални свидетелства, представата за разевропейчване никак няма да е нелепа. Нелепо ще е нещо друго, именно упоритото дърдорене за европейски образ на България при трайното разпадане и изчезване на типично европейски маркери за развитие.

Това най-много личи у наше село

За някои градове нещата стоят малко по-особено, особено пък за София, където има пет-шест места в широкия център, създаващи пълна илюзия за столица на европейска държава с всичките аксесоари на живот в условията на златния милиард. Поради което, вживеем ли се в метода на трезвите историци при оценката на дългосрочни периоди, ще ги пропуснем по понятни съображения.

Та у наше село тоя процес на разевропейчване има няколко твърде показателни изяви, по които може да се съди за същинския облик на страната. Той съвсем не е европейски, нищо че България е горд член на ЕС. От времето на Митхад паша, който искал да направи Турция "достойна да влезе в реда на европейските държави", до зрелия Живков, подписал Заключителния документ в Хелзинки през 1975, това село упорито, независимо от смяната на обществения ред, къде со кротце, къде со благо, къде с тояга, се приближаваше към Европа с три твърде важни неща:

1) гарата, от чиято магазия неговата продукция вървеше към цялата страна, Европа, а през пристанищата до Азия и изобщо по света, като пък тяхната стигаше до него;

2) училището, от чиито класни стаи за стотина години излизаха все по-грамотни и все повече деца, дотам че почти нямаше род, в който следващото поколение да не е по-образовано от предишното;

3) полето, в което не оставаше необработено място дори тогава, когато край него димеше завод, построен къде с безумната, къде с оправданата илюзия за прогрес чрез измъкване на селяните от "идиотизма на селския живот", както пишат в Манифеста си гореспоменатите класици.

Вярно че доста села бяха без гара, ала рядко - без училище, още по-рядко - със запуснати ниви. И все пак - от Митхад паша до Живков - било с лични, било с общински, било с държавни средства до тях се прокарваха пътища, потягаха се училищата, разширяваха се нивите, увеличаваха се добивите. В това нямаше никаква идилия, по-скоро имаше усилия и насилия - от ангария до бригади, чиято цел, дори и по неевропейски, приближаваше България до онова, което беше Европа: няколко страни с развита железопътна мрежа, стабилна и масова образователна система, все повече обработени площи, дори тогава, когато, както се каза по-горе, край тях димеше завод. Така за стотина години

по тия показатели България опрадвано можеше да претендира,

че е най-европейската балканска страна. При това доста независимо от държавно-политическата й форма, която най-често приличаше на азиатските сатрапии с всичките напъни и финтифлюшки на привидната демократизация между Хатихумаюна и решенията на пленумите на ЦК на БКП за все по-ускорено построяване на развито социалистическо общество.

Има някаква зла историческа ирония в това, че тъкмо когато тая държавно-политическа форма стана почти европейска и наглед демократична, доста бързо от наше село тия три белега на Европа закърняха почти до пълно изчезване. Разбира се, започна се още след войната с изчезването на хората от селата, засмукани от типично европейската идея за индустриализация и урбанизация на страната. Че процесът бил световен, малко топлеше останалите в селото.

Гарата, край която минаваха десетина влака

и селяните се ориентираха по тях за часа, се превърна най-напред в необслужвана спирка, после в свърталище на пияници и бездомни кучета. Сега от избитите й прозорци и пробит покрив вее тъгата от някогашната представа за прогрес. Училището, строено и потягано с парите на няколко поколения и с бюджетите на две-три различни по име държави, е пусто. Чака, милото, да бъде продадено или отдадено под наем на някой "инвеститор", който ще го направи я гъбарник, я хотел за селски туризъм - една илюзия, която най-вероятно ще бъде разбита така, както е разбита и гарата. Край него се въртят второ поколение неграмотни циганета, изпуснали автобуса до средищния образователен център. Нивите, запуснати, както не са били запускани и по време на война, също чакат в реалните си граници да осъществят нереалните сметки на пръснати по света и у нас наследници за високи цени, естествено след кризата.

Е, не е ли това разевропейчване в името на някаква нова и още неясна европеизация? Е.

Попитате ли кое е това наше село, трудно ще ви кажа. Но ако се подложите на авантюрата да попътувате с влак от Калотина до Свиленград, от Видин до Варна, от Петрич до Кардам, от Силистра до Подкова, от София до Бургас през Карлово или Пловдив, лесно ще научите името му. Няма как да не го прочетете по табелите на тъжните спирки и гари. Без да слизате, може да предположите какво е станало и с училището, а за нивите е достатъчно да гледате покрай линията. Време за това - дал господ: влакът се движи тъй бавно, че и най-дългите имена се четат лесно, а бурените из нивите се редуват все в ритъма на колелетата: раз-евро-пейч-ва-не, раз-евро-пейч-ва-не. В същия ритъм ще тракат и колелата на колата ви, ако пътувате из България по надупчените като след бомбардировка пътища. Нещо, което няма как да доловите по магистралите и линията на софийското метро, където новото поевропейчване е бързо и със сигурност по-невидимо.

Жители на Климентово край Варна пеят химна на селото по случай откриването на обновения път към населеното място. Пътят беше ремонтиран с 5000 лв., събрани от жителите на селото, които сами запълнили над 4000 дупки с бетон. За рехабилитацията на пътната отсечка, дълга 4 километра, държавата и община Аксаково не са дали нито лев. Снимка: IMPACT PRESS GROUP