Слушай, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото знаем сега, защото всичко започна с един лош трол, най-лошия. Това беше самият дявол.

Един ден дяволът беше в изключително добро настроение, защото бе направил огледало, което можеше да поглъща всичко добро и хубаво, а всичко лошо и грозно изпъкваше още по-ясно и по-отвратително. Прекрасните пейзажи приличаха на варен спанак, а добрите хора се отразяваха грозни или с главата надолу без корем. Лицата бяха така обезобразени, че не можеха да се разпознаят. А ако човек имаше луничка, можеше да бъде сигурен, че тя щеше да се проточи по носа и устата му. Беше изключително забавно, твърдеше дяволът. Ако през главата на един човек минеше добра, благочестива мисъл, от огледалото се разнасяше висок кикот, което караше дяволът да се гордее извънредно много с произведението си.

Всички ученици от неговото магьосническо училище ходеха и разправяха, че е станало чудо. За първи път, казваха те, можело да се види как наистина изглеждат хората и светът. Те разнасяха огледалото навсякъде и накрая не остана нито една страна, нито един човек, който да не се бе видял обезобразен в него.

Най-накрая дяволите решиха да литнат към небето, за да се подиграят на ангелите и на Нашия отец. Колкото по-нависоко се издигаха, толкова по-силно се кикотеше огледалото. Едва го удържаха. Летяха все по-високо и по-високо, доближаваха се до Бога и до ангелите. Но в кикота си огледалото се затресе така ужасно, че се изплъзна от ръцете на дяволите и полетя право към земята, където се разби на стотици, милиони, милиарди и даже повече парченца. Така то причини още повече злини отпреди.

Някои от парченцата не бяха по-големи от песъчинка и се разлетяха по целия свят. Ако влезеха в окото на човек, оставаха си там и човекът или виждаше всичко наопаки, или пък виждаше само лошото, защото всяко парченце бе запазило свойствата на огледалото. На някои хора парченца от огледалото влязоха в сърцата и стана нещо ужасно. Сърцата им се превърнаха в буци лед. Някои парчета пък бяха толкова големи, че от тях направиха прозорци. Но не беше добре човек да гледа приятелите си през такива стъкла. От някои парчета направиха очила и винаги се случваше нещастие, когато хората ги слагаха, за да виждат по-добре и да бъдат справедливи. Злото се смееше, та от смях щеше чак коремът му да се пръсне. За него това бе неописуема радост. Но из въздуха се носеха даже и по-малки стъклени прашинки. Слушай какво стана с тях!

В големия град имаше толкова много къщи и хора, че мястото не стигаше всеки да си има собствена градинка. Ето защо повечето хора си отглеждаха цветя в саксии. В този град живееха две бедни деца, които имаха градинка, малко по-голяма от саксия. Те не бяха братче и сестриче, но се обичаха много, точно като братче и сестриче. Родителите им живееха най-горе под самите покриви в две къщи една срещу друга. Покривите на къщите се съединяваха, а по средата беше улукът. Прозорчетата на стаите им гледаха едно към друго. Трябваше само да се прекрачи улукът и можеше да се влезе от едното прозорче в другото.

Родителите им бяха сложили пред всяко прозорче по едно голямо дървено сандъче. В сандъчетата растяха подправки за готвене и освен това – по едно великолепно розово храстче. Родителите решиха да поставят сандъчетата напряко на улука, така че да се образува нещо като истински цветен ров. Граховите филизи висяха извън сандъчетата, а розовите храсти пуснаха дълги клони, увиха се около прозорците и се наклониха един към друг. Получи се една мъничка триумфална арка, цялата от зеленина и цветя. Сандъчетата бяха доста високи и децата не биваше да се катерят отгоре им. В замяна на това те можеха често да си ходят на гости, да седят на малките си трикраки столчета под розите и да си играят, колкото си искат.

Но през зимата веселите игри свършваха. Прозорците често замръзваха и тогава децата нагряваха медни монети върху кахлената печка, които лепяха на стъклата. Получаваше се една чудесна кръгла дупка, през която можеше да се гледа навън. През дупката надничаше едно мило оченце, по едно на всяко прозорче. Това бяха малкото момче и малкото момиче. Момченцето се казваше Кай, а момиченцето – Герда. През лятото можеха само с един скок да си отидат на гости. През зимата обаче трябваше да слязат по многото стъпала надолу и после да се изкачат по многото стъпала нагоре.

А навън вилнееше снежна виелица.

– Това са белите пчели, които се роят – каза старата им баба.

– Имат ли си и те царица? – попита малкото момче, защото знаеше, че истинските пчели си имаха.

– Имат си – потвърди бабата. – Тя лети там, където роякът е най-гъст. Тя е най-голямата от всички и никога не каца на земята, само я докосва и веднага се издига нагоре към черното небе. През зимните нощи тя лети по градските улици и гледа през прозорците. Тогава те замръзват и по тях се появяват чудни ледени цветя.

– Да, виждали сме ледените цветя – потвърдиха децата и се убедиха, че баба им казва истината.

– Може ли снежната кралица да влезе в стаята? – попита малкото момиче.

– Нека само се опита – извика момченцето – ще я сложа на горещата кахлена печка и тя ще се стопи.

Но бабата поглади косата му и заразказва други приказки.

Вечерта, когато малкият Кай се прибра вкъщи и се приготвяше за лягане, той се покатери на стола и погледна през малката дупка. Няколко снежинки паднаха навън, а една от тях, най-голямата, се закрепи на ръба на единия сандък. Снежинката започна да расте все повече и повече, докато накрая се превърна в жена, обвита в изящна бяла мантия, съшита от милиони святкащи снежинки. Тя бе много красива, но от лед, ослепителен блещукащ лед, и все пак – тя бе жива. Очите й гледаха втренчено като две ясни звезди, но в тях нямаше покой и уют. Тя кимна към прозореца и помаха с ръка. Момченцето се уплаши и скочи от стола точно когато навън нещо прошумоля, сякаш пред прозореца прелетя голяма птица.

На следващия ден времето беше ясно, но всичко бе покрито със скреж. После снегът започна да се топи и дойде пролетта. Слънцето грееше, наоколо започваше да се зеленее, лястовиците си свиваха гнезда, прозорците можеха да се отварят и децата седяха в своята малка градинка високо горе при улука, над всички етажи.

Това лято розите цъфтяха прекрасно. Малкото момиче беше научило един псалм. В него се пееше за рози и момиченцето мислеше винаги за своите рози. То изпя псалма на момченцето и двамата запяха заедно:

Розовите храсти растат сред долината,
Божието име разцъфва във сърцата.

Двете дечица се държаха за ръце, целуваха розите, гледаха благословеното слънце, говореха му, сякаш самото то беше малкият Иисус. Колко хубави бяха летните дни, колко приятно бе да се играе навън под свежите розови храсти, които сякаш никога нямаше да престанат да цъфтят.

Кай и Герда седяха и разглеждаха една книжка с картинки на животни и птици. Часовникът на голямата камбанария отброи точно пет часа, когато Кай скочи и извика:

– Ох, нещо ме бодна в сърцето! А сега пък нещо ми влезе в окото!

Момиченцето го прегърна през врата. Той примигна – не, нямаше нищо в окото му.

– Мисля, че излезе – каза момченцето.

Но не беше излязло. Това беше точно една от онези стъклени прашинки от огледалото, магическото огледало. Спомняш си, нали, това ужасно огледало, което правеше всичко добро и хубаво да изглежда грозно и пошло, а всичко отвратително и зло да изпъква и веднага да се забелязва. Едно такова парченце от дяволското огледало влезе и в сърцето на горкия Кай. То скоро щеше да се превърне в бучица лед. Болката премина, но парченцето остана.

– Защо плачеш? – попита той. – Така си много грозна. Нищо ми няма. Уф! – извика той. – В тази роза има червей. А тази е съвсем крива. Всъщност розите са много грозни. Също като сандъчетата си.

И той ритна силно сандъчето и откъсна двете рози.

– Кай, какво правиш? – извика малкото момиче.

Като видя ужаса в очите й, Кай откъсна още една роза, скочи през прозорчето в стаята си и избяга от малката Герда.

Когато после Герда отиде при него с книжката, той каза, че тя била за бебета. А когато бабата разказваше приказки, той започваше да й се подиграва, промъкваше се зад гърба й, слагаше си очилата й и говореше също като нея. Правеше го много добре и успяваше да разсмее всички. Скоро се научи да имитира всички хора от улицата и най-вече странното и грозното у тях. За него казваха:

– Това момче е изключително!

А всъщност всичко беше заради стъкълцето, което му беше влязло в окото и в сърцето. Затова той дразнеше дори и малката Герда, която искрено го обичаше.

Игрите му станаха съвсем други, по-разумни и съсредоточени. Един зимен ден, когато валеше сняг, Кай отиде при Герда с голямата си лупа. Той повдигна края на синьото си палто и няколко снежинки паднаха върху него.

– Погледни през лупата, Герда – подкани я той.

През стъклото всяка снежинка изглеждаше много голяма и приличаше на чудно цвете или на десетоъгълна звезда. Бяха много красиви.

– Виждаш ли какво великолепие – додаде Кай. – Много по-интересни са от истинските цветя. Формите са им изключително правилни и нито една не се отклонява от нормата. Само да не се топяха!

Малко след това Кай пристигна с големи ръкавици, нарамил шейната си. Той изкрещя право в ухото на Герда:

– Разрешиха ми да се пързалям на големия площад, където играят и другите – и побягна.

На площада най-смелите момчета завързваха шейните си за тези на селяните и така се пързаляха надалеч. Беше много весело. В разгара на играта дойде една голяма бяла шейна. Вътре седеше човек в бяла пухкава шуба и с бяла пухкава шапка на главата. Шейната обиколи два пъти площада и Кай сръчно успя да завърже шейничката си за нея. Те се понесоха все по-бързо и по-бързо и подкараха по съседната улица. Човекът се обърна и кимна приятелски на Кай, сякаш се познаваха отдавна. Всеки път, когато Кай искаше да отвърже шейничката си, човекът му кимаше и Кай не я отвързваше. Те минаха през градската врата. Снегът започна да се сипе на такива едри парцали, че малкото момче едва виждаше пред себе си на една ръка разстояние. Тогава то се изправи бързо и отвърза въжето, за да се освободи от голямата шейна. Но това не помогна, защото шейната му се бе закрепила здраво за голямата и те се движеха със скоростта на вятъра. Кай извика силно, но никой не го чу. Снегът се сипеше. Шейната летеше. От време на време подскачаше, сякаш прелиташе над канавки и огради. Кай бе много уплашен, искаше да си каже молитвата "Отче наш", но си спомни само таблицата за умножение.

Снежинките ставаха все по-големи и по-големи. Накрая се превърнаха в големи бели кокошки. Изведнъж се пръснаха настрани, бялата шейна спря и човекът в нея се изправи. Кожухът и шапката му бяха от истински сняг. Това беше жена, висока и стройна, ослепително бяла. Снежната кралица.

– Доста попътувахме – каза тя. – Да не ти е студено? Мушни се под моята меча кожа.

И тя го взе до себе си, загърна го в шубата си и Кай сякаш пропадна в дълбока снежна пряспа.

– Още ли трепериш? – попита тя и го целуна по челото.

О, целувката й беше по-студена от лед и го прониза право в сърцето, което вече наполовина бе станало на ледена бучица. Стори му се, че ще умре. Но само за миг, след това му стана хубаво. Вече не усещаше студа наоколо.

– Шейничката ми, не забравяй шейничката ми – бе първото, което той си спомни.

Шейничката му бе завързана за гърба на една от белите кокошки, която литна след тях.

Снежната кралица целуна Кай още веднъж и той забрави малката Герда, баба си, родителите и дома си.

– Повече няма да те целувам, иначе ще умреш.

Кай я погледна. Не можеше да си представи по-красиво, по-умно, по-изящно лице. Сега тя вече не беше от лед, както му се стори първия път, когато я видя да му маха през прозореца. Очите й бяха съвършени. Той не се страхуваше. Разказа й, че може да смята на ум дори с дроби, четвърт мили и да изчислява населението на страните. Тя се усмихваше. Кай си помисли, че още не знае достатъчно и се загледа в огромното въздушно пространство, през което летяха. Те летяха по черното небе, а вятърът вееше и свистеше, като че ли пееше старинни песни. Летяха над гори и езера, над морета и страни. Долу бушуваше страшна виелица, вълците виеха, снегът проблясваше и черни гарвани прелитаха, грачейки. Но над всичко това грееше луната, голяма и ясна, и Кай я гледа през цялата дълга нощ. През деня той спа в краката на Снежната кралица.