Трети разказ - 
ЦВЕТНАТА ГРАДИНА НА МАГЬОСНИЦАТА

А какво стана с малката Герда, когато Кай не се върна. Къде беше отишъл? Никой не знаеше, никой не го беше видял. Момчетата разказваха, че той завързал шейничката си за една разкошна голяма шейна, която завила по съседната улица и напуснала града през градската порта. Никой не знаеше къде е отишъл. Проляха се много сълзи. Най-много и най-дълго плака малката Герда. След време хората решиха, че Кай е умрял, че се е удавил в реката, която течеше край града. Заредиха се дълги тъмни зимни дни.

Накрая дойде пролетта с топлите слънчеви лъчи.

– Кай умря и няма да се върне вече! – прошепна малката Герда.

– Не вярвам! – каза слънчевият лъч.

– Той умря и няма да се върне вече! – каза тя на лястовичките.

– Не вярваме – отвърнаха те и накрая самата Герда не вярваше в това.

– Ще си обуя новите червени обувки – реши тя една ранна утрин. – Кай не ги е виждал. Ще отида при реката и ще я попитам.

Беше още много рано. Тя целуна старата си баба, която още спеше, обу червените си обувки и отиде съвсем самичка до реката.

– Вярно ли е, че ти си взела моето добро приятелче. Ще ти дам червените си обувки, ако ми го върнеш.

 

 

На момиченцето се стори, че вълните му закимаха някак особено. То събу червените си обувки, най-скъпото, което имаше, и ги хвърли във водата. Но те паднаха близо до брега и малките вълни ги изхвърлиха отново при нея на сушата. Явно реката не искаше да вземе най-скъпото, което Герда имаше, защото не беше взела малкия Кай. Но Герда реши, че не е хвърлила обувките достатъчно надалеч. Затова влезе в една лодка, която лежеше в тръстиките, отиде до най-далечния й край и хвърли обувките. Лодката обаче не беше завързана за брега и от движенията на Герда тя се размърда и се отдели от сушата. Момиченцето забеляза това и побърза да слезе, но докато успее да се върне, лодката вече бе навлязла в реката и плаваше по течението все по-бързо.

Герда много се изплаши и се разплака, но никой не я чуваше освен врабчетата, които обаче не можеха да я занесат на сушата. Те летяха покрай брега и чуруликаха, сякаш да я успокоят:

– Тука сме, тука сме!

Лодката се носеше по течението. Малката Герда беше притихнала, по чорапи. Червените й обувки плаваха зад нея, но те не можеха да настигнат лодката, която плаваше все по-бързо.

Красиви бяха двата бряга на реката. По тях цъфтяха чудни цветя, растяха стари дървета, редуваха се склонове, по които пасяха овце и крави, но не се виждаше нито един човек.

– Може би реката ще ме заведе при малкия Кай – помисли си Герда.

Тя се поразвесели, стана и с часове гледа красивите зелени брегове. Така достигна до голяма черешова градина, където се гушеше една странна къщичка с червени и сини прозорци. Покривът беше от слама, а отпред имаше двама дървени войника, които отдаваха чест с пушки на рамо на плаващите по реката.

Герда им извика, защото ги помисли за живи, но те, естествено, не й отговориха. Реката носеше лодката точно към брега и тя ги приближи.

Герда извика по-високо и от къщата излезе много стара баба, която се подпираше на крива тояга. На главата си тя носеше голяма слънчева шапка, на която бяха изрисувани най-прекрасните цветя.

– Ах, ти малко бедно дете – извика жената. – Как попадна в голямата бърза река, как стигна толкова далеч.

Старата жена влезе във водата, здраво закачи лодката с тоягата си, издърпа я и свали малката Герда на брега.

Герда много се зарадва да усети отново твърда почва под краката си, но малко се боеше от непознатата старица.

– Ела и ми разкажи коя си и как стигна дотук – каза жената.

Герда й разказа всичко, а бабата поклати глава и каза:

– Хм, хм!

След като Герда свърши разказа си, тя попита старата жена дали не е виждала малкия Кай. Бабата й каза, че той не е минавал оттук, но че сигурно скоро ще мине и затова Герда не бива да тъжи, а да опита черешите й и да разгледа цветята й, които бяха по-красиви от цветята в която и да е книжка; всяко цвете можеше освен това да разкаже и по една приказка. След това бабата хвана Герда за ръка, поведе я към малката къща и заключи вратата.

 

Прозорците бяха поставени много нависоко, а стъклата им бяха червени, сини и жълти. Дневната светлина се процеждаше през тях в различни странни цветове. На масата бяха поставени разкошни череши и Герда яде от тях, колкото си искаше. През това време бабата решеше косата й със златен гребен. Къдриците на момичето сияеха златисти и обгръщаха малкото мило кръгло личице, което приличаше на розичка.

– Така съм си мечтала да имам едно малко сладко момиченце като теб! – каза старицата. – Ще видиш как хубаво ще си живеем двете!

Колкото повече бабата решеше косите на Герда, толкова повече тя забравяше приятелчето си Кай. Защото старата баба беше магьосница, но не беше лоша магьосница. Тя правеше малки магии за удоволствие и много й се искаше да задържи малката Герда при себе си. Ето защо тя излезе в градината, насочи кривата си тояга към розовите храсти и въпреки великолепните си цветове те тутакси потънаха безследно в черната земя. Старицата се страхуваше, че когато Герда види розите, ще се сети за своите розови храсти, ще се сети за малкия Кай и ще избяга.

 

 

Бабата заведе Герда в цветната градината. Какво ухание и великолепие само! Всички цветя на земята от всички годишни времена цъфтяха тук. Нито една книжка с картинки не би могла да е по-красива и по-шарена. Герда подскачаше от радост и си игра в градината, докато слънцето залезе зад високите черешови дървета. След това си легна в едно великолепно легло с червени копринени завивки, напълнени със сини теменужки. Тя спа и сънува сладки сънища като принцеса преди сватбата си.

На следващия ден тя отново можеше да си играе под топлото слънце сред цветята, а и на по-следващия, и на по-следващия. Така преминаха много дни. Герда познаваше всяко цвете в градината, но й се струваше, че сред цветята липсва едно, но кое – не можеше да си спомни. Един ден тя седеше и разглеждаше нарисуваните цветя по шапката на старицата. Най-красивото цвете беше една роза. Бабата бе забравила да я махне от шапката си. Така е, когато човек не внимава.

– Как, нима тук няма рози? – извика Герда и се втурна из лехите, но колкото и да търсеше, не можа да намери нито една роза.

Тогава тя седна на земята и заплака. Горещите й сълзи падаха точно на мястото, където в земята бе потънал един розов храст. Изведнъж храстът поникна отново, така обсипан с цветове, както когато изчезна. Герда го прегърна, целуна розите и си спомни за прекрасните рози вкъщи, а заедно с това и за малкия Кай.

– Ах, колко се забавих – възкликна малкото момиче. – Трябва да намеря Кай. Не знаете ли къде е той? – попита тя розите. – Мислите ли, че той е умрял и че никога няма да се върне.

– Не е умрял. Ние бяхме под земята, където са всички мъртви, но Кай не беше сред тях – отвърнаха розите.

– Благодаря ви – каза малката Герда и се запъти към другите цветя.

Тя се надвесваше над чашките им и питаше:

– Не знаете ли къде е малкият Кай?

Но всяко цвете се припичаше на слънце и сънуваше собствената си приказка или разказ. Герда чу много, много историйки, но нито една за Кай.

Ето какво разказа огненият лилиум:

– Чуващ ли барабана: бум, бум! Винаги са само два тона – бум, бум. Чуй оплакванията на жените, чуй зова на свещеника. В дългата си червена мантия индийката стои на кладата. Пламъците обгръщат нея и мъртвия й мъж. Но индийката мисли за живия си мъж в кръговрата на живота, за него, чиито очи горят по-силно от пламъците; за него, чийто огнен поглед е по-разрушителен за сърцето й отколкото пламъците, които само след малко ще превърнат в пепел тялото й. Може ли огънят на сърцето да умре сред пламъците на кладата?

– Това изобщо не го разбирам! – заяви малката Герда.

– Това е моята приказка – отговори огненият лилиум.

Ето какво разказа бръшлянът:

– Отвъд тесния полски път се извисява стар рицарски замък. Гъстият бръшлян покрива високите стари червени стени, лист по лист, стига чак до балкона, на който стои една прекрасно момиче. То се надвесва над парапета и гледа кой се задава по пътя. Нито един розов цвят не е по-свеж от нея, когато се надвесва от клончето си, нито едно ябълково цветче не е по-нежно от нея, когато вятърът го откъсне и го завърти във въздуха. Как шумоли великолепната копринена рокля! "Още ли се бави?"

– За Кай ли говориш? – попита малката Герда.

– Аз разказвам само моята приказка, моя сън – отвърна бръшлянът.

Ето какво разказа малкото кокиче:

– Между дърветата на дълги въжета виси една дъска; това е люлка. Две прекрасни малки момиченца се люлеят. Роклите им са бели като сняг. Зелени копринени панделки се веят от шапките им. По-големият им брат е прав в люлката. Той е стиснал въжето през лакът, защото в едната си ръка държи малка чашка, а в другата – бяла глинена лула. Прави сапунени балончета. Люлката се люлее, а балончетата летят и цветовете по тях се менят. Последното балонче не иска да се отдели от лулата и се извива на вятъра. Люлката се люлее. Малкото черно куче, леко като балончетата, се изправя на задните си крака и иска да влезе в люлката. Тя се люлее. Кучето тупва на земята, лае ядосано, смеят му се. Балончетата се пукат. Люлеещата се дъска, разтварящата се картина от пяна е моята песен.

– Твоята приказка е хубава, но я разказваш толкова тъжно, освен това не споменаваш Кай.

Ето какво разказаха зюмбюлите:

– Имаше три сестри, съвсем прозрачни и изящни. Едната беше облечена в червена рокля, другата в синя, а третата – в съвсем бяла. Ръка за ръка те танцуваха до тихото езеро в ясната лунна светлина. Те не бяха елфи, те бяха човешки деца. Сладко ухание се носеше във въздуха и момичетата изтичаха в гората. Уханието се усилваше. Три ковчега – в тях лежаха трите момичета. Плъзнаха се от горския храсталак по езерото. Около тях летяха светулки като малки блуждаещи огънчета. Спяха ли танцьорките или бяха умрели? Уханието на цветята казва, че са мъртви. Вечерната камбана бие за погребение!

– Много ме натъжи – каза малката Герда. – Ухаеш толкова силно, че се сещам за умрелите момичета. Ах, дали и малкият Кай е умрял? Розите са били под земята и казват, че не е.

– Дзън-дзън! – прозвъняха камбанките на зюмбюлите. – Ние не звъним за малкия Кай, не го и познаваме. Ние пеем единствената песен, която знаем.

Герда отиде при жълтурчето, което грееше между лъскавите си зелени листа.

 

 

– Ти си едно малко ясно слънчице – каза Герда. – Кажи ми, знаеш ли къде да намеря приятеля си?

Жълтурчето грейна още по-ярко и погледна отново Герда.

Каква ли е песничката на жълтурчето? И неговата не беше за Кай.

– В един малък двор слънцето грееше приветливо през първия пролетен ден. Лъчите му се плъзгаха по бялата стена на съседната къща. Близо до нея бяха поникнали първите жълти цветчета и грееха като златни в топлото слънце. Старата баба седеше навън. На гости й дойде нейната внучка – бедното красиво слугинче. То целуна баба си. Имаше злато, злато от сърцето в тази целувка. Злато на устните, злато в душата, злато на небето в ранното утро. Ето това е малката ми историйка – каза жълтурчето.

– Милата ми стара баба! – въздъхна Герда. – Сигурно й липсвам, сигурно страда за мен, както страдаше за малкия Кай. Но аз скоро ще се върна заедно с Кай. Няма смисъл да разпитвам цветята, те знаят само собствените си песнички, те не могат да ми помогнат. Тя повдигна поличката си нагоре, за да може да тича по-бързо. Но нарцисът я плесна през краката, като го прескачаше. Тя се спря, погледна дългото жълто цвете и попита:

– Нима ти знаеш нещо?

Момичето се наведе към цветето и ето какво разказа нарцисът:

– Аз мога да се видя! Аз мога да се видя! – каза нарцисът. – Ах, как хубаво ухая. Горе, в малката мансарда, полуоблечена, стои малка танцьорка. Тя стои ту на един крак, ту на два, тя вдига високо крака си, целият свят е зашеметен, тя е ослепителна. Тя полива с вода дреха, която държи в ръка. Това е корсет. Чистотата е хубаво нещо. Бялата рокля виси на закачалката. Тя също е прана с вода от чайника и изсушена на тавана. Облича я. Слага си шафрановожълтия шал на врата. Така бялата рокля засиява още повече. Кракът във въздуха. Как само се извисява на едно стъбълце. Мога да се видя. Мога да се видя!

– Това въобще не ме интересува. Нямаше нужда да ми го разказваш – извика Герда и се затича към края на градината.

Вратата беше затворена, но Герда разтърси ръждясалото резе, вратата се отвори и момиченцето хукна босо по широкия свят. Тя три пъти се обърна назад, но никой не я гонеше. Най-накрая нямаше повече сили да тича и седна на един голям камък. Огледа се и разбра, че лятото бе свършило и че вече беше късна есен. Тя не можеше да забележи това в прекрасната градина, където винаги грееше слънце и цветята винаги цъфтяха.

– Божичко, колко съм се забавила – възкликна малката Герда. – Вече е есен. Нямам време за почивка.

И тя отново потегли.

Ах, колко бяха изранени и уморени крачетата й. А всичко наоколо изглеждаше сурово и студено. Върбите бяха съвсем пожълтели, мъглата се стичаше от клоните им на едри капки, листата падаха едно по едно. Само трънката стоеше изправена, обсипана с плодове, но те не бяха особено вкусни. Колко бе сив и мрачен широкият свят!

 

 

Четвърти разказ - 
ПРИНЦЪТ И ПРИНЦЕСАТА

Герда отново се поспря да си почине. Точно пред нея по снега заподскача голям гарван. Той я бе наблюдавал дълго, клатейки глава, и най-накрая каза:

– Га-га! Добъ ден, добър ден!

 

 

 

 

По-добре гарванът не можеше да говори. Момиченцето му беше симпатично и той го попита накъде се е запътило съвсем самичко по широкия свят. Герда разбра много добре думата самичко и усети колко много се отнасяше тази дума за нея. Момиченцето разказа на гарвана цялата си история и накрая го попита дали не е виждал Кай.

Гарванът поклати замислено глава и каза:

– Може би! Може би!

– Наистина ли! – извика момиченцето и за малко да задуши гарвана с целувките си.

– Полека, полека! – каза гарванът. – Може би наистина е бил малкият Кай, но той със сигурност вече те е забравил заради принцесата.

– Той при принцеса ли живее?

– Слушай – каза гарванът. – Трудно ми е да говоря твоя език. Ако разбираш гарвански, ще ми е по-лесно.

– Не, не съм го учила – отвърна Герда. – Но баба ми разбира гарвански и п-ски. Ех, защо и аз не го научих!

– Нищо! – каза гарванът. – Ще ти разкажа, колкото мога по-добре, но няма да е много добре.

И гарванът разказа всичко, което знаеше.

– В нашето кралство има една принцеса. Тя е невероятно умна. Чела е всички вестници по света и ги е забравила отново. Толкова е умна. Докато си седеше на трона в последно време, което, както казват, не било толкова забавно, започна да си тананика точно следната песничка: "Ах, защо пък да не се омъжа!" "Ами да, наистина!" – рече си принцесата и реши да се омъжи. Но тя искаше да си вземе мъж, който да може да отговаря на въпросите, които му задават, а не някой, който само изглежда изискан, защото това било много скучно. След това тя свика всички придворни дами. Когато разбраха какво иска принцесата, те много се зарадваха: "Чудесна идея! И ние си мислехме за такова нещо напоследък". Може да вярваш, че всяка дума, която казвам, е истина – увери я гарванът. – Моята годеница е питомна врана, която може свободно да се разхожда из замъка. От нея знам всичко това.

Естествено, че годеницата на гарвана беше врана, защото сродните души се привличат, а за един гарван това винаги е врана.

– На следващия ден вестниците излязоха с рамка от сърчица и монограм на принцесата. Пишеше, че всеки хубав млад човек може да дойде в замъка и да поговори с принцесата, а тя ще се омъжи за този, който говори най-умно и най-добре от всички. Да, да – рече гарванът. – Всичко това е истина, както е истина, че стоя сега пред теб. Народът се втурна към замъка. Настана голяма врява и суматоха, но нито на първия, нито на втория ден бе избран жених. Всички говореха добре, докато бяха на улицата. Но влезеха ли през високите порти на замъка, минеха ли през стражите в сребърни доспехи, качеха ли се по стълбите, видеха ли лакеите в златни ливреи и големите светли зали, онемяваха. А застанеха ли пред трона, на който седеше принцесата, можеха да повторят само последната дума, която тя бе изрекла, а точно това нея никак не я интересуваше да чуе. Сякаш при влизането си в замъка младежите гълтаха емфие и се вцепеняваха, докато излязат отново на улицата. Тогава те пак можеха да говорят. Опашката се виеше от кралските порти до градската врата. Аз самият отидох да видя – каза гарванът. – Всички бяха гладни и жадни, но от двореца не им даваха даже по чаша вода. Някои от най-умните си бяха взели сандвичи, но не даваха нищо на другите, защото си мислеха: "Нека изглеждат гладни, тогава принцесата няма да ги вземе."

– А Кай, малкият Кай – попита Герда. – Кога дойде той? И той ли беше сред тълпата?

– Почакай, почакай! Ето че стигнахме точно до него. На третия ден в града влезе малко момче без кола и без кон. Наперено и уверено то се отправи към замъка. Очите му грееха като твоите. Косата му беше хубава и дълга, но иначе бе облечен бедничко.

– Това е бил Кай! – зарадва се Герда. – Най-сетне го намерих! – и тя запляска с ръце.

– Носеше малка раничка на гръб – допълни гарванът.

– Не, това сигурно е била шейната му – уточни Герда, – защото той тръгна с нея.

– Може и шейна да е било, не обърнах внимание – каза гарванът. – Но знам от моята питомна годеница, че той влязъл през кралските порти, погледнал стражите в сребърни доспехи, качил се по стълбите, видял лакеите в златни ливреи и не се смутил ни най-малко, а им кимнал: "Доста скучно е да се седи на стълбите, аз по-добре да вляза." Залите били ярко осветени. Тайни съветници и превъзходителства ходели по чорапи и носели златни съдове. Всичко било много тържествено. Неговите ботуши скърцали ужасно силно, но той изобщо не се уплашил.

 

 

– Със сигурност е бил Кай – каза Герда. – Зная, че имаше нови ботуши, чух ги да скърцат от стаята на баба.

– Да, скърцаха – потвърди гарванът. – Но той наперено се отправил към принцесата, която седяла на една перла, голяма колкото колелото на чекрък. Там били подредени всичките придворни дами и техните прислужници и прислужниците на прислужниците, и всичките придворни със своите слуги и слугите на слугите. Колкото по-близо до вратата стояли прислужниците, толкова по-горди изглеждали. Човек просто не можел да погледне чирачето на слугата на прислужника, което почти винаги ходело по пантофи, толкова гордо стояло то до самата врата.

– Сигурно е било много страшно – ужаси се Герда. – И Кай се оженил за принцесата, нали?

– Ако не бях гарван, щях аз да се оженя за нея, нищо че съм сгоден. Той явно е говорел толкова добре, колкото мене, когато говоря на гарвански, ми каза моята питомна годеница. Той бил напет и хубав. Всъщност изобщо не искал да се жени за принцесата, а да се убеди в нейната мъдрост. Но принцесата му харесала, а и той се харесал на принцесата.

– Със сигурност е бил Кай – заключи Герда. – Той можеше да смята наум с дроби. Не можеш ли да ме заведеш в замъка?

– Лесно е да се каже, но как да го направя. Ще говоря с моята питомна годеница. Тя ще ни посъветва. Защото едно мога да ти кажа. Никой няма да пусне едно такова момиченце като теб в двореца.

– Ще ме пуснат и още как! – възпротиви се Герда. – Когато Кай разбере, че съм дошла, ще слезе веднага да ме вземе.

– Чакай ме ей там – заръча гарванът, поклати глава и отлетя.

Чак когато се стъмни, гарванът се върна.

– Га, га! – каза той. – Имаш много поздрави от моята годеница. Ето ти и късче хляб. Тя го взе от кухнята. Там има достатъчно хляб, а ти сигурно си гладна. Не може да влезеш в двореца, нямаш даже обувки на краката си. Стражите в сребърните доспехи и лакеите в златните ливреи няма да разрешат. Но недей да плачеш. Все пак ще се качиш горе. Годеницата ми знае една задна стълба, която води до спалнята, и знае откъде да вземе ключа.

Те тръгнаха през градината, по голямата алея, където листата на дърветата падаха едно след друго. Когато светлините в замъка угаснаха една след друга, гарванът заведе малката Герда до една открехната задна врата.

Как биеше сърцето на Герда от страх и копнеж! Сякаш й предстоеше да извърши нещо лошо, а тя просто искаше да види дали това наистина бе малкият Кай. Сигурно беше той. Тя си спомни ясно умните му очи, дългата му коса. Сети се как се усмихваше, когато седяха вкъщи под розите. Той ще се зарадва да я види и да чуе какъв дълъг път бе изминала заради него. А тя ще му разкаже как всички вкъщи са тъгували, когато той не се върна. Ах, Герда хем се страхуваше, хем се радваше.

Ето че вече се качваха по стълбите. Малка лампа гореше на един шкаф. В средата на пода стоеше питомната врана, въртеше главата си на всички страни и разглеждаше Герда, която й се поклони, както я бе учила баба й.

– Моят годеник ми разказа много хубави неща за вас, малка госпожице – каза питомната врана. – Вашата vita [лат. - живот, съдба], както се казва, е много вълнуваща. Бихте ли взели лампата, а аз ще вървя напред. Ще вървим все направо, за да не срещнем някого.

– Мисля, че някой идва зад нас – прошепна Герда.

Нещо прошумоля край нея. Като сенки по стените. Коне с развети гриви и тънки крака, ловци, дами и господа на коне.

– Това са само сънища – каза враната. – Те идват и изкарват на лов мислите на благородниците. Това е добре, защото ще можете по-добре да разгледате спящите в леглата. Да видим обаче дали ако ви окажат почит, ще се сетите за нас с благодарност.

– Може да сме напълно сигурни в това – отбеляза дивият гарван.

Ето че влязоха в първата зала, която бе облицована с розово-червен атлаз и с изкуствени цветя по стените. Тук сънищата бягаха и хвърчаха, но толкова бързо, че Герда не можа да различи благородниците. Залите ставаха все по-красиви и човек се замайваше от тяхното великолепие. Най-сетне стигнаха спалнята.

Таванът приличаше на голяма палма с листа от стъкло, много фино стъкло, а по средата на стаята бяха окачени две легла на две дебели златни стъбла, всяко от които приличаше на лилия. Едното беше бяло. В него спеше принцесата. Другото беше червено и там Герда трябваше да надникне и да потърси малкия Кай. Тя отстрани едно от червените листа и през пролуката видя кестеняви къдрици. Да, това беше Кай! Тя силно извика името му, доближи лампата до лицето му, сънищата препуснаха обратно – момчето се събуди, обърна лице – не беше малкият Кай.

Принцът приличаше на Кай само в гръб и също беше млад и красив. От бялото лилиево легло надникна принцесата и запита какво става. Тогава малката Герда се разплака и разказа историята си и всичко, което гарванът и враната бяха направили за нея.

– Бедно създание – казаха принцът и принцесата.

Те похвалиха гарвана и враната и казаха, че не им се сърдят, но че не бива да правят повече така. А този път щяха да им дадат награда.

– Искате ли да литнете на свобода – запита принцесата – или предпочитате да ви назнача като придворни врани и да получавате всичката храна, която остава в кухнята.

Гарванът и враната се поклониха и помолиха за назначение. Защото те мислеха за старините си и решиха, че ще е хубаво да имат бели пари за черни дни.

А принцът стана от леглото си и го отстъпи на Герда. Повече той не можеше да направи за нея. Герда скръсти ръчички и си помисли: "Колко добри са хората и животните", след което затвори очи и заспа благословен сън. Всички сънища се върнаха, те приличаха на ангели. Дърпаха една малка шейна, в която седеше Кай и кимаше. Но всичко това беше само сън и изчезна, щом Герда се събуди.

 

 

 

На следващия ден облякоха Герда от глава до пети в коприна и кадифе. Предложиха й да остане в двореца и да си живее безгрижно. Но тя помоли само за една малка карета, един кон, един чифт ботушки, защото искаше да продължи по широкия свят да търси Кай.

Дадоха й не само ботушки, но и маншон. Беше много хубава в новите си дрехи, а когато реши да си тръгне, пред вратата спря една нова карета от чисто злато. Гербът на принца и на принцесата светеше като звезда. Кочияш, слуги и ездачи със златни корони на главите чакаха Герда, защото й бяха дали даже ездачи, които да галопират пред каретата. Лично принцът и принцесата й помогнаха да се качи в каретата и й пожелаха късмет. Дивият гарван, който вече се беше оженил, придружи Герда първите три мили. Той седеше до нея, защото не обичаше да се вози наобратно. Враната пък кацна на кралските порти и запляска с криле. Тя не дойде, защото имаше главоболие, тъй като сега бе назначена и бе преяла. Каретата бе натъпкана със захарни кравайчета, а до седалката имаше сандък с плодове и сладки.

– Довиждане, довиждане! – викаха принцът и принцесата.

Малката Герда плачеше. Гарванът плачеше. Така преминаха първите мили. После и гарванът се сбогува. Това бе най-тъжното сбогуване. Той кацна на едно дърво и махаше с черните си крила, докато виждаше каретата, която блестеше като ясно слънце.

следва