Пътуваха през тъмна гора, но каретата светеше като факла. Тя заслепи разбойниците, които живееха в гората, а те не можеха да търпят това.

– Злато, злато! – завикаха те.

Втурнаха се, хванаха конете, убиха малките жокеи, кочияша и слугите и накрая измъкнаха малката Герда от каретата.

– Каква е дебела, каква е сладка. Хранена е с орехи – извика старата разбойничка, която имаше дълга сплъстена брада и вежди, които висяха над очите й. – Като угоено агънце е. Колко ли ще е вкусна!

При тези думи разбойничката извади острия си нож и той ужасно засвятка.

– Ох! – извика в същия миг разбойничката, защото малката й дъщеря я ухапа по ухото. Дъщеря й висеше на гърба й и беше толкова дива и непослушна, колкото човек изобщо не можеше да си представи.

– Ах ти гадно хлапе! – извика майката, която не успя да заколи Герда.

– Тя ще си играе с мен! – изкрещя малката разбойничка. – Ще ми даде маншона си, хубавата си рокля и ще спи в моето легло – и ухапа отново майка си, която подскочи във въздуха от болка и се завъртя, а разбойниците се разсмяха и викнаха:

– Гледайте как танцува с малкото си.

– Искам да се кача в каретата – каза малката разбойничка.

И те трябваше да изпълнят волята й, защото беше глезена и упорита.

Така двете с Герда останаха в каретата и всички потеглиха навътре в гората през камънаци и трънаци. Малката разбойничка бе на години колкото Герда, но бе по-силна, с по-широки рамене и с по-тъмна кожа. Очите й бяха съвсем черни и изглеждаха почти тъжни. Тя прегърна малката Герда през кръста и каза:

– Те няма да те заколят, докато не ме ядосаш. Ти наистина ли си принцеса?

– Не, не съм – каза малката Герда и разказа всичко, което беше преживяла и колко много обичаше малкия Кай.

Малката разбойничка я гледаше сериозно, кимна с глава и каза:

– Няма да им позволя да те заколят, дори и да ме ядосаш, защото аз самата ще те убия.

Малката разбойничка избърса сълзите на Герда и пъхна двете си ръце в красивия мек топъл маншон.

Най-накрая каретата спря в средата на двора на един разбойнически замък. Той бе целият пропукан от горе до долу. Гарвани и свраки излитаха от дупките, а огромните булдоци, всеки от които можеше да глътне цял човек, скачаха високо във въздуха, но не лаеха, защото им беше забранено.

На каменния под в голямата, стара, опушена зала гореше огън. Пушекът се събираше на тавана и сам си търсеше изход. В голям котел вреше супа, а на шишове се печаха диви и питомни зайци.

– Тази нощ ще спиш при мен заедно с моите животни – каза малката разбойничка.

Те се нахраниха и напиха и отидоха в един ъгъл, където бе нахвърляно сено, покрито с одеяла. В същия ъгъл, но по-нагоре към тавана, бяха накацали на пръчки и летви около стотина гълъба, които се размърдаха в съня си, когато дойдоха момичетата.

– Всичките са мои – гордо заяви малката разбойничка и хвана бързо един от най-близките. Държеше го за краката и го раздруса така, че той запляска с криле. – Целуни го! – извика тя и цапна Герда по лицето с гълъба. – А там има диви гълъби – продължаваше тя и показа едни решетки, които бяха заковани пред една от високо разположените дупки в стените. – Тия два гълъба са горски скитници. Веднага ще изхвръкнат, ако не са добре затворени. А тук е моят стар приятел Бе – и тя дръпна за рогата един северен елен, който носеше меден пръстен около шията си и беше вързан. – Него също трябва да го държим под око, иначе ще ни избяга. Всяка вечер го гъделичкам с острия си нож по гушата. Той си умира от страх.

Малкото момиче измъкна дълъг нож от цепнатина в стената и го прокара по шията на елена. Бедното животно започна да рита с копита, а малката разбойничка се разсмя и дръпна Герда на леглото.

– Ти с ножа ли ще спиш? – попита Герда малко уплашено.

– Винаги спя с нож – отвърна малката разбойничка. – Човек не знае какво може да му се случи. Но я ми разкажи пак за малкия Кай и защо си тръгнала по широкия свят.

Герда заразказва отново. Горските гълъби гукаха отгоре, а другите гълъби спяха. Малката разбойничка прегърна Герда през шията с едната си ръка, а в другата държеше ножа и захърка. Но Герда не можа да мигне. Тя не знаеше дали ще живее или ще я убият. Разбойниците седяха около огъня, пееха и пиеха, а разбойничката се премяташе през глава. Ах, това беше ужасяваща гледка за малкото момиче.

Изведнъж горските гълъби загукаха:

– Гу-гу! Ние видяхме малкия Кай. Една бяла кокошка дърпаше шейната му. Той седеше в каляската на Снежната кралица. Тя мина ниско над гората, докато ние лежахме в гнездото си и духна към нас. Всичките ни братчета и сестричета умряха, само ние оцеляхме. Гу-гу!

– Какво говорите вие там горе? – извика Герда. – Накъде замина Снежната кралица? Знаете ли нещо за нея?

– Тя отиваше в Лапландия, където е царството на вечния сняг и лед! Попитай северния елен, който е вързан за въжето.

– Там има лед и сняг, там е много красиво – каза северният елен. – Там може да скачаш на воля из големите искрящи долини. Там Снежната кралица е разпънала лятната си шатра, а истинският й замък е нагоре, до Северния полюс, на един остров, който се нарича Шпицберг!

– Ах, Кай, миличък Кай! – въздъхна Герда.

– Я млъквай или ще ти разпоря корема! – заплаши я малката разбойничка.

На другата сутрин Герда й разказа всичко, което бе научила от горските гълъби, и малката разбойничка изглеждаше много сериозна, но само кимна с глава и каза:

– Все тая, все тая! Знаеш ли къде е Лапландия? – попита тя елена.

– Кой ще знае по-добре от мен – отвърна животното и очите му се разшириха. – Там съм роден и отраснал, там съм играл по снежните поляни.

– Слушай – каза малката разбойничка на Герда. – Виждаш, че всичките разбойници са излезли, но майка ми е тук. Сутрин тя си пийва от голямото шише и заспива за малко. Тогава ще направя нещо за теб!

След това момичето скочи от леглото, погали майка си по врата, подръпна я за брадата и каза:

– Добро утро, козльо!

А майката я ощипа по носа, така че той стана червен и син, но това беше от обич.

Когато майката си пийна от шишето и заспа, малката разбойничка отиде при северния елен и каза:

– Много ми се искаше още много пъти да те гъделичкам с острия си нож, защото си много забавен, като се плашиш, но – все тая – аз ще ти развържа въжето и ще те изведа навън, за да стигнеш до Лапландия. Трябва обаче да тичаш с все сили и да заведеш малкото момиче до замъка на Снежната кралица, където е приятелчето й. Ти чу разказа й, защото тя говореше високо, а ти обичаш да подслушваш.

Северният елен подскочи от радост. Малката разбойничка качи Герда на гърба на елена, завърза я да не падне и й даде една малка възглавничка, на която да седне.

– Все тая – каза тя, – ето ти пухкавите ботуши, защото иначе ще ти е студено. Но ще задържа маншона, много е хубав. Въпреки това не бива да мръзнеш. Ето ти големите кожени ръкавици на майка ми. Те ще ти стигат до лактите. Сложи си ги. Сега приличаш в ръцете на грозната ми майка.

Герда се разплака от радост.

– Не мога да те гледам да цивриш – каза малката разбойничка. – Трябва да се радваш. Ето ти два хляба и една шунка, за да не гладуваш.

Всичко това бе завързано на елена. Малката разбойничка отвори вратата, примами всички големи кучета вътре, преряза въжето на северния елен с ножа си и му каза:

– Тичай, но пази малкото момиче!

Герда протегна ръцете си с големите кожени ръкавици и се сбогува. Северният елен се понесе през храсталаци и шубраци, през вековни гори, през блата и степи. Вълците виеха, гарваните грачеха.

Изведнъж по небето пробяга червена светлина.

– Моето родно северно сияние – прошепна еленът. – Виж само колко е красиво. И той побягна даже още по-бързо. Бягаше ден и нощ. Хлябовете и шунката свършиха. И ето че пристигнаха в Лапландия.

Те спряха пред една малка къща. Тя бе изключително грозна. Покривът й се спускаше до земята, а вратата бе толкова ниска, че човек трябваше да пълзи по корем, ако иска да влезе или излезе. В къщичката живееше само една стара лапландка, която печеше риба на едно газениче. Еленът разказа цялата история на Герда, но първо разказа своята собствена, защото смяташе, че тя е по-важна. А Герда бе толкова замръзнала, че от студ не можеше да говори.

– Ах, горките вие! Имате още дълъг път пред вас – каза лапландката. – Имате още около сто мили до Финландия. Там започват земите на Снежната кралица, която пали син бенгалски огън всяка вечер. Ще напиша няколко думи на сушена рибя кожа. Нямам хартия. Кожата ще дадете на финландката, когато стигнете до нея. Тя може да ви помогне по-добре от мен.

Когато Герда се постопли, похапна и пийна, лапландката написа няколко думи на парче сушена рибя кожа, каза на Герда добре да го пази, завърза я отново здраво на елена и той се понесе през снега. Цяла нощ небето над тях бе озарено от прекрасното синьо северно сияние. Така стигнаха до Финландия и почукаха на комина на финландката, защото тя даже нямаше врата.

Вътре беше такава жега, че самата финландка седеше полусъблечена. Тя бе ниска и начумерена. Веднага разхлаби дрехите на малката Герда, свали й кожените ръкавици и ботушите, иначе на Герда щеше да й е много топло. Сложи бучка лед на челото на северния елен и започна да чете какво бе написано върху рибешката кожа. Тя го прочете три пъти и накрая го знаеше наизуст. Парчето рибя кожа пусна в тенджерата със супата, защото то можеше да се изяде, а финландката не изхвърляше нищо за ядене.

Еленът разказа най-напред своята история и после историята на малката Герда. Очите на финландката проблясваха умно, но тя не каза нито дума.

– Ти си много умна – каза еленът. – Зная, че можеш да завържеш всички ветрове на света в една нишка. Когато морякът развърже първия възел, вее добър вятър; когато развърже втория, вятърът се усилва, а ако развърже третия и четвъртия възел, се извива буря, която помита цели гори. Не можеш ли да дадеш на малкото момиче такова питие, че то да получи силата на дванадесет юнаци и да победи Снежната кралица.

– Силата на дванадесет юнаци – повтори финландката. – Да, това би трябвало да стигне.

Тя взе от един рафт голяма, навита на руло кожа и я разви. Върху кожата бяха изписани странни букви. Финландката започна да чете, а по челото й избиха едри капки пот.

Но еленът така горещо се застъпи за малката Герда, а Герда гледаше така жално, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, че финландката отново започна да мига с умните си очи. Тя заведе елена в един ъгъл и започна да му шепне нещо, като му сложи ново парче лед на главата.

– Вярно е, че малкият Кай е при Снежната кралица. На него там много му харесва и той мисли, че това е най-прекрасното място на света. Всичко е заради стъкълцето в сърцето му и стъклената прашинка в окото му. Те трябва да излязат, иначе той никога няма да стане отново човек и Снежната кралица ще запази властта си над него.

– Но не можеш ли да дадеш нещо на малката Герда, че да се справи с всички трудности?

– Не мога да й дам по-голяма сила от тази, която тя вече има. Не виждаш ли колко е силна. Не виждаш ли как хора и животни й помагат, как с босите си нозе е стигнала толкова далече. Ние не можем да й дадем сила, силата се крие в нейното сърце, сърцето на едно сладко, невинно дете. Ако тя не може сама да отиде при Снежната кралица и да извади стъкълцата от малкия Кай, ние също не можем да й помогнем. На две мили оттук започва градината на Снежната кралица. Дотам можеш да занесеш малкото момиче. Остави го при големия храст с червени къпини, който расте сред снега. Не се сбогувай дълго, а се върни бързо обратно тук.

С тези думи финландката качи отново малката Герда на гърба на северния елен, който хукна с всички сили.

– Ах, забравих си ботушите и кожените ръкавици – извика малката Герда, като усети хапещия студ навън.

Но северният елен не се решаваше да спре. Той продължи да тича, докато стигна големия храст с червените къпини. Там той остави Герда, целуна я по устата и големи прозрачни сълзи потекоха по страните му. След това еленът се обърна и се втурна назад. Бедната Герда остана сам самичка без обувки, без ръкавици сред ужасната леденостудена Финландия.

Тя затича напред колкото сили имаше. Срещу нея се зададе цял рояк снежинки. Но те не падаха от небето. Небето бе съвсем ясно, по него блестеше северното сияние. Снежинките тичаха по земята и колкото повече идваха, толкова по-големи ставаха. Герда си спомни колко големи и хубави изглеждаха през лупата. Но тези снежинки бяха наистина големи и страшни. Те бяха живи, това бяха стражите на Снежната кралица. Те придобиваха най-различни грозни образи. Някои приличаха на отвратителни таралежи, други на кълба змии със съскащи глави, а трети на малки дебели мечета с настръхнала козина. Всички те бяха снежнобели и всичките бяха живи снежни парцали.

Герда започна да си казвамолитвата "Отче наш". Студът бе толкова силен, че момичето виждаше дъха си. Дъхът излизаше от устата й като дим, започна да се сгъстява и от него се образуваха малки прозрачни ангелчета, които порастваха, щом докоснеха земята. На главите си носеха шлемове, а в ръцете си държаха копия и щитове. Те ставаха все повече и повече и докато Герда завърши молитвата си, бе обградена от цял легион ангели. Те пронизваха с копията си ужасните снежни парцали, които се пръсваха на хиляди късчета, а малката Герда премина съвсем сигурна и необезпокоявана. Ангелите потупваха и гладеха дланите и стъпалата й и така тя не чувстваше толкова остро студа. Герда напредваше бързо към замъка на Снежната кралица.

Но нека по-напред видим с какво се занимаваше Кай. Той изобщо не мислеше за малката Герда, а още по-малко пък, че тя може да се намира точно пред замъка.

Стените на замъка бяха от навят сняг, а прозорците и вратите бяха направени от бръснещи ветрове. Имаше над стотици зали, в които вилнееше снегът. Най-голямата зала се простираше няколко мили, а всички те бяха осветени от северното сияние. Бяха толкова големи, толкова празни, толкова ледено студени и толкова блестящи. Тук никога не е имало веселие, даже не е имало бал на мечките, където вятърът да свири, а мечките да ходят изправени и да се държат изискано. Нито пък е имало игри с подсвирквания и закачки. Нито пък госпожиците лисици са се срещали на следобедно кафе. Пусто, голямо и студено бе в двореца на Снежната кралица. Северното сияние пламваше с такава точност, че човек можеше да изчисли кога ще е в разгара си и кога ще свърши. По средата на пустата безкрайна снежна зала имаше едно замръзнало езеро. Ледът, който го покриваше, беше напукан на хиляди парченца и всички те бяха с абсолютно еднаква форма и големина; това бе истинско произведение на изкуството. Когато Снежната кралица си беше у дома, тя седеше по средата на езерото и твърдеше, че седи върху огледалото на разума, което било единственото и най-доброто на този свят.

Малкият Кай бе съвсем посинял от студ, даже почернял. Но той не трепереше, защото Снежната кралица бе прогонила с целувката си усещането му за студ. Освен това сърцето му се бе превърнало изцяло в бучица лед. Кай мъкнеше някакви остри плоски ледени късове, които редеше по всевъзможни начини, защото искаше да подреди нещо точно определено. Това бе като нашата игра с малки дървени плочки, с които се правят различни фигурки и която наричаме "китайска игра". Кай редеше изкусно сложни фигури. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи фигурите изглеждаха съвършени и придобиваха извънредна важност. Той ги виждаше така заради стъклената прашинка в окото си. Сглобяваше фигури, които бяха всъщност думи, но не можеше да сглоби точно думата, която искаше в момента, думата Вечност. Снежната кралица бе казала:

– Ако наредиш фигурата, ще си свободен. Ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки за лед.

Но той не успяваше.

– Ще литна до топлите страни – каза Снежната кралица. – Искам да погледна в черните котли там.

Тя имаше предвид планините Етна и Везувий, от които изригваше огън.

– Трябва да им пръсна малко сняг, за да побелеят. Това е добре и за лимоните, и за гроздето.

Снежната кралица отлетя, а малкият Кай остана самичък в голямата много мили пуста ледена зала. Гледаше ледените късове и мислеше ли, мислеше. Нещо в него се пропукваше. Той седеше съвсем тихо и неподвижно, човек можеше да си помисли, че е замръзнал.

Точно в този момент малката Герда влезе в замъка през голямата порта, която бе направена от бръснещ вятър. Но тя прочете една вечерна молитва и ветровете се укротиха, сякаш заспаха. Герда пристъпи в големите, пусти, студени зали и съзря Кай. Тя го позна, спусна се към него и го прегърна. Държеше го много здраво и викаше:

– Кай, миличък Кай, значи все пак те намерих!

Но той седеше съвсем спокойно, неподвижен и студен. Тогава малката Герда се разплака. От очите й покапаха горещи сълзи. Те падаха на гърдите му, проникваха в сърцето му, стопяваха ледената бучка и изгаряха стъкълцето от дяволското огледало. Той я погледна, а тя запя псалма:

Розовите храсти растат сред долината,
Божието име разцъфва във сърцата.

Тогава Кай избухна в плач. Той плака толкова много, че стъклената прашинка се изтърколи от окото му. Разпозна своята приятелка и извика радостно:

– Герда, мила малка Герда, къде беше толкова време? И къде съм бил аз самият?

Кай се огледа наоколо.

– Колко е студено, колко е пусто и огромно всичко тук – и хвана здраво ръката на Герда.

А тя плачеше и се смееше от радост. Беше толкова хубаво, че даже ледените късове затанцуваха около тях, а когато се умориха и спряха, се получиха точно буквите, които Снежната кралица бе заръчала на Кай да нареди. Сега вече той беше свободен и тя щеше да му подари целия свят и един чифт нови кънки за лед.

Герда целуна страните му и те се покриха с руменина. Тя целуна очите му и те светнаха като нейните. Тя целуна ръцете и краката му и той оздравя. Снежната кралица можеше вече да се върне. Неговото освобождение бе изписано с блестящи ледени късове.

Двамата се хванаха за ръце и напуснаха огромния замък. Говореха си за бабата и за розите на покрива. И където минеха, ветровете утихваха и слънцето огряваше. А когато наближиха храста с червените къпини, видяха северния елен, който стоеше там и ги чакаше. Той бе довел със себе си една сърна с пълно виме, която даде на децата своето топло мляко и ги целуна по устата. След това двете животни отнесоха Кай и Герда най-напред при финландката, където се стоплиха в горещата стая и където финландката им каза как да се върнат обратно. След това отидоха до лапландката, която им беше ушила нови дрехи и бе стегнала шейната си.

Северният елен и младата сърна ги съпровождаха отстрани на подскоци, докато стигнаха границата на страната, където вече се показваше първата пролетна зеленина. Тогава децата се сбогуваха със северния елен и с лапландката.

– Сбогом! – казаха всички.

Първите малки птички започваха да чуруликат. В гората дърветата бяха покрити със зелени пъпки. Срещу тях се зададе на великолепен кон, който Герда познаваше (защото бе впрегнат пред златната карета), едно момиче с искряща червена шапка на главата и два пистолета на кръста. Това беше малката разбойничка, на която й бе доскучало да седи вкъщи и бе тръгнала най-напред на север, а после накъдето й хареса. Тя веднага позна Герда и Герда веднага я позна. Ех, че радост настъпи.

– Такова симпатично момче, а така да се запилееш – каза тя на малкия Кай. – Иска ми се да знам дали заслужаваш човек да тича заради теб на края на света.

Но Герда я цапна по бузата и я попита за принца и принцесата.

– Те заминаха на пътешествие из чужди кралства – отвърна разбойничката.

– А гарванът? – попита малката Герда.

– Гарванът умря – отговори тя. – Питомната врана овдовя, сега ходи с късче черен вълнен конец на крака и се оплаква на всеки, когото срещне. Но това са само глупости. По-добре ми разкажи какво ти се случи по пътя и как успя да намериш приятелчето си.

Герда и Кай й разказаха всичко.

– Хоп-троп, троп-хоп! – каза малката разбойничка.

При тези думи тя ги хвана за ръце и им обеща, че ако мине през техния град, ще им дойде на гости, след което препусна из широкия свят. А Кай и Герда се хванаха за ръце и навсякъде, където отидеха, настъпваше пролет с цветя и зеленина. Черковните камбани звъняха и те разпознаха високите кули и големия град, техния роден град. Влязоха в града и се отправиха право към вратата на баба си, нагоре по стълбата, в стаята, където всичко си стоеше както преди, а часовникът казваше "тик-так" и стрелките се въртяха. Но като преминаваха през вратата, забелязаха, че са пораснали. Розите от улука цъфтяха в отворените прозорци. Там бяха детските им столчета. Кай и Герда седнаха всеки на своето и се държаха за ръце. Те бяха забравили като лош сън студеното пусто великолепие от замъка на Снежната кралица. Бабата седеше на топлото слънце и прочете на глас следните редове от Библията: "Няма да достигнете царството Божие, ако не станете отново деца".

Кай и Герда се погледнаха в очите и изведнъж разбраха стария псалм:

Розовите храсти растат сред долината,
Божието име разцъфва във сърцата.

Така седяха двете вече пораснали деца, деца по душа. Беше лято, топло, благодатно лято.

 край